Още нещо за Сонетите на Шекспир и новото издание в превод на Кирил Кадийски

Автор: Юлия Петкова

Англичанинът Артър Кетъл, литературовед и шекспировед, обичал да казва, че за Шекспир и неговото творчество е написано толкова много, че „всеки, който отсега нататък дръзне да говори или пише за него, се изправя пред много сериозния риск да бъде сметнат за луд”. Далеч по-сериозен като резонанс е рискът, пред който се изправя онзи, дръзнал да предложи нов превод на Шекспировия сонетен опус.

Тази година се навършват 400 години от смъртта на двама от най-влиятелните писатели, раждали се някога – Шекспир и Сервантес. Годишнината даде тон на множество инициативи в цял свят, свързани с четенето, превода и издаването на техните „крайъгълни” произведения. У нас излезе ново двуезично издание на 154-те сонета на Барда в превод на един от най-значимите съвременни поети на България – Кирил Кадийски.

По думите на проф. Людмил Димитров Шекспир е най-отговорният преводачески проект и се явява безспорно постижение на Кадийски. От една страна, творчеството на Шекспир е универсално и необозримо, затова изглежда неподчинимо, неподвластно на меродавни преводи или на едно-единствено хипертълкувание. От друга, интерпретациите на драматургичните му творби и на поезията му, в която специално място заемат Сонетите, са твърде много, за да не са уловени всички смислови светлосенки, да не са обуздани всички подводни течения. Но няма спор, че всеки нов превод, осъществен от преводач със съответната опитност, лингвистична и комуникативна компетентност, може само да разшири и обогати представите на читателя, що се отнася до многозначността, а в крайна сметка и да го ангажира емоционално с една или друга версия на вече познатия му „материал”.

Постижението на Кирил Кадийски е самоценно, сравнимо единствено с върховете в поетичния превод, и като такова то без съмнение заслужава респект. Кадийски като че ли действително озвучава гласа на Шекспир, пресътворява стиховете му с български слова и влива нови сили в редица прецизно филирани, излъсквани досега фрази. С това не твърдим, че подходът му засенчва който й да било от съществуващите преводи на Сонетите (той просто е различен!), достойнствата на всеки от тях са отдавна артикулирани и неотменими.

Завидно е умението на Кадийски да перифразира, да преформулира гениалната Шекспирова мисъл на български така, че тя да остане пластична и жива. Замахът му е и дързък, и мъдро овладян, на места напипва пулса на речта на днешния човек, от чиято мощ се нуждаят немалко от сонетите в брилянтния 154-делен опус. А може би тъкмо майсторският превод на поета ни кара да си измисляме необходимостта от тази „сочност” и мощ. Между другото, Кадийски е превел сонетите на почти всички виртуози на жанра – от Франческо Петрарка през Пиер дьо Ронсар и Жоашен дю Беле до символистите и някои съвременни поети. Той е преводач и на много от славянските и руските класически и модерни поети.

Сонетната форма, както знаем, не е лъжица за всяка уста, макар че повечето съвременници на Шекспир са писали сонети. Сред тях са Томас Уайът, Хенри Хауърд, Едмънд Спенсър, граф Съри. Сонетът възниква още през 13-и век в Италия и постепенно се утвърждава като канон в поезията. По онова време творчеството не е целяло оригиналност на всяка цена, а по-скоро вариации на съществуваща традиция.

Има много спекулации по темата за субекта в Сонетите на Шекспир. От четиримата персонажи (Поета, Светлия приятел, Поета съперник и Смуглата дама) трима не говорят, лирическият субект (Поетът) се обръща към двама от тях – Приятеля и Дамата, и въвежда като трето лице своя съперник за благосклонността на високопоставения благодетел. Безспорен е само Поетът, т.е. Шекспир. Размиването на границата между половете има обяснение и то, пак по думите на проф. Людмил Димитров, е „упоритият копнеж по възстановяване на Вечната женственост”.

Българската рецепция на Шекспировите Сонети има 116-годишна история. Целият сонетен опус на Барда за първи път се появява през 1956 г. в превод на Владимир Свинтила. Това е единственият пълен превод на Сонетите в продължение на 36 години, до 1992-ра, когато излиза преводът на Валери Петров. Само 10 години по-късно излиза и преводът на Борис Мархолев, който пръв поема риска на двуезичното издание.

А иначе за феномена Шекспир, „поета невъзможен и стоуст”, Вазов казва:

„Шекспир драматургът е пакостен съперник на Шекспира – стихотворец – не казваме „поет“, за да не стане недоразумение, понеже той е толкова поет и в драмите си, колкото е философ и психолог. Оня, който е чел Шекспировите сонети и се е взрял в тяхната сила и нежност, без друго ще каже горнето, без да съжали обаче, че геният е влял всичката си творческа мощ в драмата.”

СОНЕТ 146 в превод на Кирил Кадийски

Душа злощастна – беззащитна ядка
в черупката на страстната ми плът,
защо топиш се вътре в мъка сладка,
а твоят дом отвън го все красят?
Защо ли за рушащата се сграда
такъв огромен наем плащаш ти?
Живей, душа! А тялото да страда,
та час по-скоро да се приюти
на червеите в мрачната приемна…
Но ти живей, цъфти! И всички дни,
досадни дни на суетата земна,
с божествената вечност замени.

Смъртта подяждай – с всяка нейна смърт
все по-безсмъртен става и светът!