Много хора възприемат стъпката с осиновяването като хапче за зачеване. Знам, че някои казват: „Вие сега осиновете, а после ще си родите ваше!“ Това е вбесяващо отношение. Какво значи „ваше“? Осиновените деца са повече от „наши“. Те са „най-нашите“ деца.
Ако за първи път попадате на заглавието на книгата на Бела Чолакова и се чудите дали то представлява метафора, отговорът е „не“. Тъкмо за триадата осиновени деца-осиновители-биологични родители става въпрос в „Осиновени истории“ (изд. „Труд“). И сега може би си казвате – супер, вероятно е интересна, но темата не ме касае по никакъв начин. Нека я четат хората, които са запознати и са го изживели лично. Ако сте си го помислили, моля прочетете ревюто докрай, защото мисля, че сборникът е тъкмо за вас!
„Осиновени истории“ съдържа двайсет и една от най-удивителните човешки съдби, които са достигали до мен. И тук не става въпрос за брилянтен сценарий или сюжет на роман, а за истинските разкази на хора с драматичен житейски път. Само тук използвам думата „драматичен“, и то не за да им придам сензационност, а защото те са изключително трогателни, до една пропити от болка и от безпрекословна обич.
Темата за осиновяването не е лично свързана с мен, нито с някого от прякото ми обкръжение, затова и заглавието не докосна на подсъзнателно ниво струна в душата ми. По-скоро взех рационалното решение да прочета книгата, предимно заради отличните впечатления, които имам за Бела като журналистка и авторка в „Аз чета“. Тъкмо защото темата ми е непозната обаче бях пленена от споделените истории, за които Милена Златарова изключително точно пише, че не могат да се преразкажат, а единствено да се съпреживеят.
Със сигурност няма да ви отнема и частица удоволствие от личното запознаване със сборника, но искам да споделя с вас някои от силно впечатлилите ме елементи, както и новите неща, които научих от него.
Първо, достоен за уважение и много близък до моето светоусещане е призивът от страна на осиновители, че те не са герои, които са се жертвали в името на благородна кауза. Аз също смятам, че тези хора нямат никаква нужда да бъдат въздигани на пиедестал, а да бъдат възприемани като точно толкова обикновени, колкото и останалите родители. Всичко друго предполага някакво специално отношение, или с други думи – изключване от цялото. Крайно време е обществените нагласи да се синхронизират с времето, в което живеем, не мислите ли?
Друга основна тема е тайната. Трябва ли осиновеното дете да живее в неведение относно събитията, довели го до новите му родители? Има ли период, в който подобна тайна се счита за здравословна? Категоричната препоръка на много осиновени (вече възрастни) деца, както и на осиновителите им, е, че няма място за криене на истината, защото тя не съдържа абсолютно нищо срамно. По-важен обаче е фактът, че премълчаването не само че не спестява травмата на детето, а гарантира болезнено осъзнаване в някакъв момент. В една от историите жена разказва, че като малка много е обичала сладкото. Докато рови в шкафовете у дома за скрит сладкиш, тя попада на листче, на което е написано, че е осиновена. Колкото и да се мъча, не мога да си представя шока, който е преживяла.
А ето какво възкликва една осиновителка, която разкрива истината пред вече отдавна порасналата си дъщеря: „За първи път от 35 години ще спя спокойно“.
Естествено, търсенето на биологичните родители също присъства във всички осиновени истории. Тук мненията са разнопосочни и ми беше интересно да прочета колко различно се възприема темата. Със сигурност няма правилен или грешен подход, нито пък авторката разкрива някаква формула. Факт е, че усещането за родова принадлежност е необходимо за осигуряването на спокойно израстване, но е въпрос на личен избор дали и кога да се върнеш към непознатото минало. Процесът може да бъде много болезнен – някои от героите в книгата например споделят страха си от повторно отхвърляне.
Освен огромно емоционално значение знанието за произхода има и чисто практично приложение, за което не се бях замисляла като странична наблюдателка. Всички, отгледани от биологичните си родители, са в течение на наследствената си обремененост от болести и приемат тази информация за даденост. Но осиновените, на които тя не им се предоставя, са принудени да живеят в страх какво може да се случи с тях или с децата им. Благодарение на книгата разбрах за тази и други недомислици в законодателството ни, както и за борбата на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ да се приемат важни промени.
Без да се замислям, нареждам „Осиновени истории“ сред едно от най-важните заглавия на 2018 г. Сборникът е способен да променя нагласи, да информира обществото по тема, засягаща хиляди, и да провокира съпричастност – една от любимите ми скрити сили на книгите. Непременно я четете и препоръчвайте – на хора, за които осиновяването е лична история, както и на непознатите като мен, за да отворите очите им.
Ревю за книгата от Милена Златарова можете да прочетете тук. Не пропускайте и интервюто ни с Бела тук. Пълен запис на премиерата на книгата в София пък можете да гледате тук.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!