fb

"Аз чета" на 14 години

ИнтервютаНовини

Бела Чолакова: Отговорно общество сме едва когато се борим и за каузи, с които не сме лично обвързани

11 Mins read

Бела Чолакова е журналистка с двайсетгодишна практика. В продължение на дванайсет години тя работи в списание „Всичко за жената“, а днес пише за няколко медии: „Аз чета“, „Детски книги“, „Момичетата от града“, „168 часа“, „24 часа“. Преди тринайсет години започва рубрика, посветена на осиновени, осиновители и биологични родители, като събира десетки вълнуващи истории. За поредицата си от материали Бела Чолакова получава наградата „Златна ябълка“ в категорията „Журналист“ за принос към правата и благосъстоянието на децата в България, връчвана от Национална мрежа за децата. Преди няколко седмици излезе първата ѝ книга – „Осиновени истории“(изд. „Труд“), в която е подбрала двайсет и един истински разказа от своята рубрика.

С какво е важна лично за теб темата за осиновяването?

Когато започнах да пиша по темата, нямах личен интерес към нея. Не съм осиновена и не съм осиновител – казвам го директно, понеже много хора ме питат. Но винаги съм вярвала, че можем да твърдим, че сме отговорно общество едва когато се интересуваме и се борим и за каузи, с които не сме лично обвързани.

След толкова години работа обаче днес вече се чувствам лично ангажирана. С толкова много осиновени и осиновители се запознах, докато събирах историите, дори с биологични майки! Много от тях станаха не просто герои в книгата ми, но и мои приятели, така че няма как темата да не ми е все по-близка.

Как намираш историите, които да разкажеш?

Преди тринайсет години, когато започнах да пиша за осиновяването в България, имаше един-двама осиновени, които се осмеляваха да разкажат публично историите си. Имах късмета да попадна на Гергана Богданова – основателката на Българската асоциация „Осиновени и осиновители“, и тя беше един от основните ми вдъхновители да тръгна по този път. Но повечето хора се срамуваха и се страхуваха да говорят по темата, особено осиновителите – те криеха истината не само от журналисти, но дори от близките си, от децата си.

Днес, за щастие, мога да кажа, че обществото ни е изминало дълъг път и осиновените и осиновителите не само не се срамуват да разказват историите си, но и се гордеят с тях. Много от тях сами ми пишат с искане да чуя техния разказ. Идват на срещите с децата си и говорят свободно. Така и трябва да бъде – няма нищо срамно в това как точно си станал родител, даже напротив – то е повод за гордост.

Бела Чолакова с наградата „Златна ябълка“ (снимка: Личен архив)

Има ли промяна в нагласите към осиновяването у нас?

Имам чувството, че напредъкът в обществото по дадена тема е като вълна – едната част се надига нагоре и наистина израства, а другата част си стои още долу. Напредък има, вижда се по голяма част от хората, които приемат осиновяването като напълно естествен акт, като израз на обич. И в същото време продължава да има толкова други, които все още живеят със старите представи, предразсъдъци и табута.

И днес се случва осиновените да бъдат наричани „храненичета“, а осиновителките – „ялови жени“. И все още мнозина питат осиновените кога ще си потърсят „истинските родители“, без да си дават сметка, че „истинските“ за тях са именно осиновителите, другите са просто „биологични“.  Дори да тръгнат да ги търсят, те в повечето случаи не търсят родители, а информация за миналото и за наследствени болести.

Кои продължават да са основните проблеми за хората от трите страни на триъгълника на осиновяването?

Всяко семейство се сблъсква с трудности, независимо дали говорим за осиновители, или за средностатистически родители. Да бъдеш майка или баща е отговорност и огромен разход на енергия. Ставайки родител, всеки човек поставя под въпрос много от убежденията си, както и  търпението и способността си да бъде спокоен. В този ред на мисли проблемите на осиновителите не са чак толкова различни от тези на повечето родители.

За осиновените трудността се поражда, когато са расли в лъжа и разберат истината за себе си късно в живота. Тогава ударът е голям. Затова днес се насърчава децата да не бъдат лъгани, а да им се казва още от съвсем рано, че са осиновени.

За биологичните майки трудността е, че те винаги са най-неоправданите и често пренебрегваните, когато се говори за осиновяване. Но без тях не би имало деца за осиновяване. Нека не го забравяме.

С част от екипа на Българската асоциация „Осиновени и осиновители“ в Читалище.то (снимка: Личен архив)

Основните трудности в България все още произлизат от неуредиците в Семейния кодекс и Кодекса на труда. Доскоро осиновителите на деца под двегодишна възраст бяха ощетени по отношение на високоплатеното майчинство, тъй като имаха право на такова само докато детето навърши две години. Някои от тях осиновяваха буквално дни преди детето да стане на тази възраст и имаха право на обезщетение само за няколко дни. Благодарение на усилията на Българската асоциация „Осиновени и осиновители“ това бе променено. Днес обаче остава неуреден въпросът за майките, осиновяващи дете над петгодишна възраст – те нямат право на нито един ден майчинство, а това е дискриминация!

Проблем в Семейния кодекс е член 105, който не дава на осиновените право на достъп до биологичен произход. Много хора живеят трийсет-четиресет години дори, без да намерят истината за себе си. Трябва да се подчертае, че „биологичен произход“ не означава задължително данни на биологичните родители, но поне право на информация къде си роден, защо си оставен, имаш ли братя и сестри, какви наследствени болести носиш.

Скандален е и член 106, който дава право на родителите да осиновят дете, а след това да го върнат… като нехаресана стока.

Защо са толкова малко българските книги за осиновяването?

Според мен в следващите години предстоят да излязат доста повече книги по темата. Доскоро тя сякаш беше табу, а сега публиката я приема вече с ентусиазъм. И все пак има доста важни книги, издадени на български. Ето някои от тях:

„Благодаря ти, мамо – пътят на осиновения от гнева до прошката“ от Дора Прангаджийска – изключително важна книга, която обяснява подробно за различните периоди, през които преминава осиновеният човек, за травмите, които могат да се събудят в него, за това какво могат да направят осиновителите, за да са минимални тези травми, както и кои са механизмите, с които да бъдат преодолени. Това е настолна книга за всеки осиновен и осиновител със сериозен психоаналитичен подход към темата.

„Надежда и подкрепа за осиновени и осиновители“ от американските психотерапевти К. Първис, Д. Крос и У. Съншайн по достъпен начин предлага работещи решения за родителите как да разпознават и овладяват емоционалните кризи на децата си, да разчитат какво стои зад предизвикателното им поведение, да превържат раните на миналото и да им помогнат да се изградят като уверени възрастни хора.

„Разрешително за родители. Как да осиновим дете в България – стъпка по стъпка“ от Фани Давидова-Пенева описва административните и съдебни процедури, през които ви предстои да преминете, ако сте решили да станете осиновител. Книгата разглежда повечето проблеми при адаптацията на децата в новия им дом, както и варианти за преодоляването им.

„Първичната рана. Да докоснем света на осиновеното дете“ от Нанси Нютън Верие е отново книга на психотерапевт, която разглежда до какво води разкъсването на връзката с биологичната майка и как получената травма може да бъде преодоляна.

Съществуват и много книжки, подходящи за осиновени деца, като „Двойната планета“ от Диана Петрова – приказки за осиновени и осиновители, и „Осиновяването, или как осиновиха точно мен“ от Десислава Божкова – две книги, съответно за възрастни и за деца, които помагат на семейството.

Как стигна до идеята за „Осиновени истории“?

Мисля, че темата е живяла много дълго в мен. Сега си давам сметка, че още от дете съм била завладяна от нея, но сякаш съм го била забравила. Имаше период, в който бях обсебена от книгата „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ от Луси Монтгомъри. Анн е сираче, осиновено по погрешка от Марила и Матю Кътбърт. Погрешка, защото те искат момче, което да им помага в работата на полето. Съдбата обаче им праща най-жизненото, най-поетичното и най-непредвидимото рижо момиче, което преобръща завинаги живота им.

Анн преобърна и моя живот. До такава степен я обожавах, че си въобразявах, че съм нея и също съм осиновена. Помня, че пишех писма на майка ми от един лагер и ги подписвах като Анн. Добре че и майка ми като мен винаги е била обсебена от книгите, така че нямаше нищо против да получава писма, адресирани до Марила или до Матю. Даже насърчаваше тази моя приумица.

Кои истории останаха извън сборника и защо?

Имам няколко ценни истории,  които не са били публикувани като статии и не съм ги включила в книгата, защото засягат трети лица, които или не знаят, че са осиновени, или пък не знаят, че са биологични братя или сестри на осиновен човек. Други истории още чакаха своята развръзка и самите участници предпочетоха да не бъдат публикувани в този вид.

Интересното е, че само за няколко седмици, откакто излезе книгата, ми писаха толкова много нови хора с изключително интересни съдби. Сега имам даже повече събрани истории, отколкото докато работех по книгата.

Снимка: Димитър Кьосемарлиев.

Имаш ли вдъхновяващи примери в областта на журналистиката, на които се възхищаваш и по които „мериш“ своята работа?

Възхищавам се на абсолютно всеки журналист, който се осмелява да пише за позитивното, умее да го забележи и да го улови. В днешния свят, когато скандалните, негативните и жълтите новини продават най-много, постепенно започваме да пренебрегваме достойния пример. В 99% от случаите на първа страница на вестник например ще бъде сложена снимка на опасен убиец или на жестоко убит, вместо на хора, които са направили кампания за събиране на средства за кувьози или помагат на възрастни хора да преживеят зимата. Общо взето днес би трябвало да си мечтаем никога да не стигнем до първите страници на вестниците.

Какви истории още би искала да разкажеш?

Много ми се иска да събера истории на недоносени деца, които са здрави и се справят в живота. Аз самата съм родена килограм и половина и са казвали на майка ми, че ще съм глуха, сляпа или поне бавноразвиваща се. Не мога да си представя ужаса, през който е преминала в продължение на месеци. Тези малки герои заслужават особено внимание.

Имам и един дългосрочен проект, който се надявам да завърша след десетина-двайсет години. Той е за смъртта – за живота след смъртта, но не за езотеричната страна на въпроса, а за нашия живот след смъртта на някого, когото сме обичали.

Бела Чолакова ще представи книгата си „Осиновени истории“ на 15 декември, събота, от 10:00 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Снимка на публикацията: Димитър Кьосемарлиев