„Градините на замъка Бландингс са онази първа градина, от която сме били прогонени.
И всички, докоснали се до тях, мечтаят да се върнат.“
Ивлин Уо
Почти всички статии за П. Г. Удхаус, които съм чела, започват с мисъл на по-младия му съвременник Ивлин Уо. Това не е случайно – на хумора на Удхаус се възхищават редица известни писатели и наши любимци като Ръдиард Киплинг, Дъглас Адамс, Тери Прачет.
Сър Пелъм Гренвил Удхаус (15 октомври 1881 – 14 февруари 1975) започва да пише на 21-годишна възраст и кариерата му продължава повече от 70 години. За голяма радост на безбройните си почитатели той ни оставя почти 100 (сто!) книги, задоволителна част от които към днешна дата са преведени на български. Той пише още пиеси и текстове за мюзикъли.
За някои е невероятно, че Удхаус, чието творчество е пропито с английския дух от началото на миналия век, всъщност мечтаел да замине за Америка. От 1914 г. той непрекъснато пътува от Острова към Съединените щати и обратно, през 30-те живее известно време във Франция, и в крайна сметка смъртта го застига в Ню Йорк.
Удхаус е най-известен с героите си Джийвс и Устър, които аха да бъдат забравени от масите, и британските комици Стивън Фрай и Хю Лори (да, същият) отново им вдъхнаха живот в началото на 90-те години (тъкмо когато в България книжките на Удхаус се купуваха на кило). Запазена марка на автора са и лошите лели, които, кълна се, навремето можех да изброя до една. Специално място в сърцата на почитателите е отредено и за цикъла „Бландингс“ с тамошния набор от лели, оглупял лорд и съответния иконом Бийч.
Цялото творчество на П. Г. Удхаус е една славна шега с британската аристокрация и с обществените порядки като цяло. Без нито капка нравоучение обаче. В разказите си той довежда ситуациите до ръба на пълния абсурд и паника, когато се появява единственият здравомислещ персонаж и въдворява ред като с махване на магическа пръчица. Критиците от онова време понякога са мъмрели Удхаус за това, че във всяка следваща книга слага нови имена на старите си герои. А истината е, че още в зората на кариерата си той напипва своята печеливша формула – не е важно кой какво ново ще свърши, а колко шегички ще успее да побере авторът в хода на историята.
За своя стил в предисловието на романа „Пролетна треска“ (1948) Удхаус казва, че пише нещо като „музикални комедии без музика, изцяло игнорирайки реалността“. Това прави неговите светове абсолютни утопии, но самият Удхаус не е утопист, а разказвач на приказки за възрастни. Смут в книгите му настъпва поради вечната серия от безумни недоразумения (оксиморонността на словосъчетанието е нарочна), но никога няма трагедия. Дори и да се появи персонаж с лоши намерения, то той задължително се оказва толкова тъп, че не представлява дори минимална трудност за един ерудиран иконом или една упорита леля. Героите нямат ясно доловима възраст, времето на действието тече по свой особен начин… Всъщност читателят така и не се сеща да потърси логика, погълнат от магията на думите. Всеки уважаващ себе си британски сатирик трябва да умее да борави със словото, но Удхаус е просто негов властелин.
Критикуван от другия любимец на литературния ХХ век – Алън Милн („Мечо Пух“), и защитаван от блестящи умове Джордж Оруел, Удхаус определено е „звезда“ на своето време. Той като че ли не иска да каже нищо на света, освен „Смейте се, животът е кратък“.
