В сборника “Трънски разкази/Балканска Сюита” Петър Делчев събира свои разкази и новели по легенди, за които напълно оправдано и заслужено четем позитивни отзиви на задната корица. Изчерпаните заглавия, издадени преди поотделно, явно не са случайно обединени в този сборник с огромното удоволствие да има един нов разказ в повече.
Петър Делчев умее да разказва неповторимо, сладкодумно, по нашенски, с лека доза патриотизъм към българското изначало, с чувство, с дълбочина, с внимание, с небрежна доза хумор, с лека провокация дори. Неговата проза носи някаква пленяваща и умопомрачителна магия.
Той е такъв автор, който споделя в едно свое старо интервю, че пуска героите си в сюжета „като картофи в тенджера и гледа какво ще се случи“. А за литературата Петър Делчев смята, че трябва да бъде като „два яки шамара и главата ти сочи под оня ъгъл, под който авторът иска да гледаш. Това е.“ (тук тайничко си пожелавам да има втори Курс по творческо писане на изд. CIELA и един от следващите ментори да е именно Петър Делчев).
Не обичам да чета поезия, но след този сборник с разкази и новели Петър Делчев ме накара да поискам да изгълтам дори стиховете от дебютната му стихосбирка „Луд за обичане“. Самият той казва, че пише „на един дъх, свирепо, болезнено„. Аз пък мога да гарантирам, че Петър Делчев така се и чете.
А сега по същество – от предговора на първата част от сборника “Трънски разкази” разбираме, че това няма да са обичайните разкази и то не само заради диалекта.
В първият разказ „Клетвата“ всичко тръгва от едни големи приказки. Някой иска да се докаже на друг, селото е малко, смелчак всеки иска да е. И ако за един казаната дума значи да загуби два вола, то за друг тази казана дума значи възможност да заживее живота, който му се иска.
Как се убива вълк с голи ръце и как едно недоразумение води до неволни, но крайни последствия; как се пие „юнашки“ джанковица, която реже гърлото, „пущината й люта”, кога и защо се вади изпод тезгяха дамаджанката купешка, градска ракия и как големи мъже могат да се разплачат като малки деца; кои са Гьоката, Дедо Сима и Страхил и коя е тайната, “от която зависеше животът на няколко невинни деца, на една вдовица младоженка и на един смел, сърцат мъж”, че даже на цяло село – ако сте любопитни да разберете всичко това, то тогава се залавяйте да четете първенеца в „Трънски разкази“, “Клетвата”.
Във втория разказ „Астралиеца“ оставаме приятно изненадани, че действието отново се развива в същото село, тоя „затънтен край на света“. Този път главен герой е Астралиеца, който „иде“ за „събитето на годината“, а „как успя тоя народ да се организира и построи за пет минути на мегдана“ да го посрещне, си е „селска военна тайна“. Другите герои за контраст са „дечурлята“, сред които се открояват Зайко, Стеву, Велко. И в този разказ имаме трагедия, лека тъга и още по-добър момент на изненада в обрата на събитията. Той е по-кратичък от първия разказ, но има отново достоен финал.
Третият разказ, озаглавен „Срещата“, е за една затрупана от сняг кошара в планината и за едно малко момче – Делчо, син на чорбаджията и любимец на даскала, което за една нощ става мъж, но губи гласа си. Четем и за един човек, който не се „превива пред обстоятелствата“ – Гьорче Калистрин. И тук имаме вълци. И тук имаме „жажда за живот, която диктува правилните действия.“ Завързва се истинско приятелство между момчето и Гьорче, който „с времето сподели с това хлапе тайни, за които бе убивал мъже“.
Стигаме до „Вярата“, чието гръмко заглавие не успява да предвести всички гръмки прекрасни думи, с които Петър Делчев и тук омайва. Главен герой е отец Никодим, който бяга от аристократичното си и заможно семейство, далеч от лукса, в същото Трънско село от предните разкази, в „земята на вълците“, за да избере друг път – пътя на вярата. Защо накрая тази вяра се пропуква, кой предизвиква отеца да стори един от най-големите християнски грехове, какво е възможно и кое не е сигурно – всичко това ще прочетем в четвъртия разказ.
След лекото отклонение към други герои от същото село и време, в петия разказ „Майката“ авторът отново ни завръща към битието на Страхил, онзи Страхил от „Клетвата“. И макар той да е преждата, около която историята се преде, друг е главният герой – една майка. Това е една семейна драма, в която има много мъка, злоба, яд и късно изказани думи, които обаче болят не по-малко със своя смисъл. Има и от онези, премълчаните неща, преглътнатите сълзи и „безсмисленото отмъщение“.
„Канадецът“ е шестият и последен от Трънските разкази, който е и развръзката на общото между всички тях. Този разказ ни връща в самото начало, към първия разказ „Клетвата“ и онзи човек, от който тръгва всичко тогава. Петър Делчев така умело преплита случките и героите, макар с години по-късно, че просто няма как да не се подсмихнеш на хитростта и ловкостта, с която го прави. А съвременният финал, измествайки действието още няколко години по-напред, просто те смайва, облещваш очи, започваш вече да се смееш искрено на глас и си казваш: „Евала, бе, пич!“.
За трите новели по легенди във втората част „Балканска сюита“ мога само да кажа, че звучат като истински приказки. Мъже на честта, скрити иманета, проклятия от стари вещици, белязани главатари и разбойници, една обречена любов между османски бей и българска мома, една жена войвода- Ангелина войвода, която е по-смела и от най-смелите хайдути…
„Всемирът е пестелив на откровения, пази ги само за щедрите на мечти“ – прочетох в една от тези новели-легенди. Е, всемирът може и да е пестелив на откровения, но Петър Делчев не е пестелив на думи, той така вълшебно ги реди една след друга, толкова красиви, превъзходни, поучителни… Чак се чудя дали скоро ще мога да погледна други разкази без да правя сравнение в полза на Петър… Знам, че тази книга ще бъде перфектният Коледен подарък поне за няколко мои близки. А отделно няма да спра да я препоръчвам на всички останали. И ако днес в училище децата учат съвременни български автори, то Петър Делчев трябва да е задължително един от тях.
Пак в онова старо интервю Петър Делчев казва: „Пиша като зла сила – до дъно, до край, до крак. Интересувам се от пречупването, от дърпането на спусъка. От мига, когато тайните стават ненужни, нелепи; когато човек започва да крещи или вие, за да не посегне на човешкото.“
Аз мога да ви обещая, че на края на всеки разказ ще се чувствате точно така – сякаш си играете на руска рулетка с Петър и той дърпа спусъка. Ще ви се размине за около 230 страници, след което барабанът на револвера ще се завърти до гнездото, в което е единственият куршум и всичко ще свърши – за огромно съжаление…
Ако все още някой случайно е предубеден към този автор и творчеството му поради някаква си незнайна и непонятна причина или пък просто няма много свободно време за четене, мога само да добавя един Петърделчевски израз за писането, по-точно за това кога нещо написано е истински добро – и ще кажа, че с този сборник „кексът се е вдигнал“. О да, и определено кексът му се е получил грандиозно добре. Още ми ухае на талант…
