Всяка година по това време си припомняме, че 24 май е най-светлият български празник, и си обещаваме да полагаме още повече усилия в запазването чистотата на нашия език. Всяка година изпращаме и покана към български писател, който да ни сподели своята история, скрита сред буквите.
Тази година поздрав към нашите читатели отправя Петя Кокудева. Позната ни е от книгите „Изобретенията на мечока Дърабъра“ (изд. „Мармот“), „Юху-Буху-Измислячус“ (ИК „Жанет 45“), „Лупо и Тумба“ (ИК „Жанет 45“), „Питанки“ (ИК „Жанет 45“), „Поздрави от синята палатка“ (ИК „Жанет 45“), както и с безкрайно слодкодумните истории, които публикува в социалните мрежи. Вярваме, че текстът ѝ ще освети тази част от магията на езика ни, която вероятно е оставала на тъмно досега. Благодарим ви, че и вие като нас го обичате толкова много!
Честит празник, приятели, влюбени в словото!
7 пъти, в които езикът ме е спасявал
Днес отвсякъде ще чувате за буквите, писмеността и книгите. Затова аз – с позволението на всемогъщия детски бог Шсиправя Kвот Сиискам – обръщам поглед към един “по-беден роднина”: опърпания, но пък забележителен Ежедневен Език. И как той ме спасява.
1. Когато за първи път отидох на операция, се наложи да чакам дълго в мрачен коридор. Чакането понякога е по-страшно от самото Страшно. Една възрастна пациентка взе да ми разказва нещо трогателно, но не можа да довърши, защото дойде нейният ред. Стана ми така интересна историята ѝ, че се улових как започвам да наблюдавам всички наоколо с други очи – очите на читател, който се вглежда в чуждите истории. Не се наложи даже да разпитвам много – една от сестрите ми разказа колко обича работата си и как е сменила няколко, за да намери тъкмо тази. После, докато тялото ми подскачаше на операционната от студ заради вливките през системата, анестезиоложката ми разказа за своя развод. Онзи страшен ден открих, че думите на непознати могат да те спасят, защото слушайки техните неволи, забравяш за своите.
2. Като малка ме беше срам, че разбирам и мога да говоря на родопски диалект. Чувствах се селянче. Днес имам усещането, че владея френски и тайно се гордея! А веднъж в едно софийско село ми заговориха на тежък шопски и аз се ошашавих. Тъкмо да ме иронизират, че нищо не вдявам, аз се изпъчих и казах: „Яла, син, да та кудна! А вие вдявате ли, а?“ И пак се спасих.
3. Бях в десети клас, когато баба ми Радост умря. Преподавателка по литература и бохем по душа, тя бе за мен въплъщение на съвършенството. Не ми пукаше, че е 120 килограма, че не може да готви, че хърка като пролетна гръмотевица – у баба всичко бе прекрасно. И така до един ден след години, в който открих тефтерите ѝ. Бях вече по-осъзната и започнах да чета какво е избирала да записва, от кои автори, какви са нейните собствени коментари. Ама че изненада! Личаха си бляскавият ѝ ум и чувствителност, но моята съвършена баба се оказа с тук-там разочароващи соц разсъждения, патриархални пасажи, сляпо преклонение.
Полека обаче тетрадките на баба развенчаха идеализирания ѝ образ и ми помогнаха да я заобичам по-истински – в сложността на несъвършенството ѝ. Думите, изписани с нейния почерк, ме спасиха от илюзорната представа и разгърнаха обич за човека в целостта му.
4. Няколко пъти се е случвало да ни забършат с кола невъзпитани шофьори. Тогава аз включвам на свирепо книжовен режим и изричам неща като: „Бих ви помолила…“, „Навярно сами знаете…“ и „Нали не мислите, че бихте могли да ми говорите с този тон?“ И това с онзи тон, който майка ми нарича „металния глас на Петя“. Книжовният език поразява и респектира. Проверено е в институции, болници и на Терминал 1.
5. Дъщеря ми е на две и половина и често надува гайдата за неща от вселенско значение: например, че съм ѝ обула левия крачол преди десния, пък тя държи да е в обратен ред. Сълзи и сополи! В такива случаи благославям езика – само той ми дава спасението да ѝ построя за секунди история: че левият крачол е тъжен и иска по-бързо да излезе навън, затова е хубаво да му дадем предимство. Само като чуе зачатък на сюжет, дъщеря ми поглежда с дълбоко разбиране и казва с великодушен тон: „Мамо, избъши ми сълзите.“ А аз вече знам, че и този път съм спасена!
6. Веднъж пред Народната библиотека чух сирена на пожарна кола и в разговор с някого изтърсих думата: поражогасител. Разбира се, исках да кажа пожарогасител. Езикът е удивителна лаборатория на изобретател: от грешките понякога се получават великолепни открития. Представяте ли си да имахме гасители на поражения? Тогава ми хрумна, че сигурно на Бог нашите житейски грешки му се виждат също толкова ободряващи и поетични, като поражогасителя.
7. Преди години попаднах на понятието емоционална грапавина. Това е идея, свързана с езика, но за мен бе и добро обяснение защо все не успяваме да сме щастливи. Ето я думата щастлив, която така прекомерно използваме. В нея няма нюанси – тя е толкова обща и загладена в сравнение с, да речем: развълнуван, еуфоричен, блажен, грейнал, удовлетворен. И те значат щастлив, но по осезаем, ярък начин, който извиква образ и текстура – грапавина! Това са емоционално грапавите думи – те ни помагат да разбираме и себе си, и другите по-внимателно и задълбочено. На колкото повече езикови нюанси можете да разлагате света, толкова е по-възможно да бъдете разбиран и на свой ред да проумявате хората. Затова ни е толкова трудно да бъдем щастливи – щастие е твърде абстрактна, гладка и необозрима дума, без нюанси. Проблемът с щастието е езиков. Откакто знам това, се чувствам по-спокойна и не гоня Михаля.
Желая ви грапав 24 май!
П.П. И да си спомните за случаите в собствения си живот, когато думите са ви спасявали. Бас ловя, че не са един и два.
Прочетете още:
Николай Терзийски: Сбогуването, което ни среща
Юлия Спиридонова: Приказките са компасът, който те води във вярната посока
Книгите не се отлагат, те са изгрев – Веселина Седларска
Коя е първата дума, която ще напишеш върху белия лист? – Мария Лалева
5 начина да си изкараш наистина празничен 24 май
Слово на писателя Георги Господинов по случай 24 май (видео)
Аз чета препоръчва: Българска литература
Още 10 нови български писатели
7 причини да четеш съвременна българска литература
