„Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич е дългоочакваното заглавие, с което издателство „Парадокс“ завършва т.нар. литературно Петокнижие на носителката на Нобеловата награда за литература. Предишните книги от него са „Време секънд хенд“, „Войната не е с лице на жена“/„Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“.
„Цинковите момчета“ е издадена за първи път през 1989 г., а през 2013 г. излиза ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод, дело на Боян Станков, Светлана Комогорова-Комата и Александрина Петрова. Автор на въздействащата корица пък е Живко Петров. Книгата отдавна се е превърнала в световен бестселър с неповторимия литературен стил на Алексиевич и безмилостното разголване на истината за безумните зверства на Войната в Афганистан.
Предлагаме ви откъс от „Цинковите момчета“:
– До мен достигаха само гласове… Колкото и да се напрягах, гласовете оставаха без лица.
Те ту си отиваха, ту се връщаха. Струва ми се, че успях да си помисля: „Умирам“. И отворих очи…
Дойдох на себе си в Ташкент, на шестнайсетия ден след взрива. Когато идваш в съзнание, се чувстваш омерзен, струва ти се, че по-добре няма да стане… Вече няма връщане назад… Би било по-удобно. Мъгла и гадене, даже не ти се гади, а се давиш, все едно белите ти дробове са пълни с вода. Дълго излизаш от това състояние. Мъгла и гадене… Главата ме боли от собствения ми шепот, но не мога да го надвикам. Кабулската болница вече беше зад мен. В Кабул ми отворили черепа – и там било каша, отстранили дребните парченца от кости, сглобили с винтове лявата ръка без ставите. Първото чувство: съжаление за това, че нищо няма да се върне, няма да видя приятелите си; но най-обидното е, че няма да мога да се кача на лоста.
Влачих се по болниците две години без петнайсет дни. Осемнайсет операции, четири – с пълна упойка. За мен студентите пишеха курсови работи – какво си имам, какво си нямам. Сам не можех да се избръсна, момчетата ме бръснеха. Първия път изляха върху мен бутилка одеколон, а аз им викам: „Дайте друга!“ Няма миризма. Не я усещам. Изкараха от шкафчето всичко – салам, краставички, мед, бонбони… Нищо не мирише! Цвят има, вкус има, а миризма няма. Едва не се побърках! Дойде пролетта, дърветата цъфнаха, а аз виждам всичко това, но не го усещам. Отстраниха ми един и половина кубически сантиметра мозък и явно е бил засегнат някакъв център – този, с който са свързани миризмите. Аз и сега, пет години минаха, не усещам аромата на цветята, тютюневия дим, женският парфюм. Одеколон мога да усетя, ако миризмата е тежка и силна, обаче дезодоранта трябва да ми го напъхат под самия нос. Явно останалата част от мозъка е поела загубената способност върху себе си. Така си мисля.
В болницата получих писмо от приятел. От него научих, че нашият БТР се натъкнал на италианска фугасна мина. Той видял как заедно с двигателя излетял човек… Това съм бил аз…
Изписаха ме, дадоха ми пенсия – триста рубли. За леко раняване се полагаха сто и петдесет, за тежко – триста. По-нататък живей, както си щеш. Пенсията е мизерна. Минавай на издръжка на вашите. На баща ми без война му дойде война. Побеля, стана хипертоник.
По време на войната аз не прозрях, започнах да прозрявам по-късно. И всичко се завъртя в обратна посока…
Светлана Алексиевич (снимка: Арно Бурги, APF PHOTO)
Призоваха ме през осемдесет и първа. Войната продължаваше вече две години, но в „цивилизацията“ за нея знаеха малко и говореха малко. В нашето семейство смятахме, че щом правителството е изпратило там войски, значи, така трябва. Така разсъждаваха баща ми, съседите. Не помня някой да е бил на друго мнение. Даже жените не плачеха, всичко това беше още далеч и не беше страшно. Война или не, ако е война, то тя е много странна, без убити и пленени. Още никой не беше виждал цинковите ковчези. Това после го научихме, че в града вече са докарвали ковчези, но са ги погребвали тайно, нощем, и на надгробните плочи пишели „починал“, а не „загинал“. Никой не си беше задал въпроса: защо изведнъж в нашата армия взеха да умират деветнайсетгодишни момчета? От водката или от грип? А може би са преяли с портокали? Техните близки скърбяха, а останалите си живееха, както си бяха живели, нали не бяха засегнати. Във вестниците пишеха, че нашите войници строят мостове, садят алеи на дружбата, а нашите лекари лекуват афганските жени и деца.
Във Витебската учебна рота не беше тайна, че ни готвят за Афганистан. Мнозина се опитваха „да скатаят службата“ на всяка цена. Един си призна, че го е страх, че всички ще ни изпозастрелят. Започнах да го презирам. Преди самото отпътуване още един се отказа да замине – отначало лъжеше, че си е изгубил комсомолската книжка. Книжката се намери, измисли, че приятелката му ще ражда. Смятах го за ненормален. Ние отивахме да правим революция! Така ни казваха.
И ние вярвахме. Представяхме си, че ни чака нещо романтично.
Снимка: TUT.BY
