fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

По време на войната аз не прозрях, започнах да про­зрявам по-късно. Из „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич [откъс]

5 мин.

„Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич е дългоочакваното заглавие, с което издателство „Парадокс“ завършва т.нар. литературно Петокнижие на носителката на Нобеловата награда за литература. Предишните книги от него са „Време секънд хенд“, „Войната не е с лице на жена“/„Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“.

„Цинковите момчета“ е издадена за първи път през 1989 г., а през 2013 г. излиза ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод, дело на Боян Станков, Светлана Комогорова-Комата и Александрина Петрова. Автор на въздействащата корица пък е Живко Петров. Книгата отдавна се е превърнала в световен бестселър с неповторимия литературен стил на Алексиевич и безмилостното разголване на истината за безумните зверства на Войната в Афганистан.

Предлагаме ви откъс от „Цинковите момчета“:

– До мен достигаха само гласове… Колкото и да се на­прягах, гласовете оставаха без лица.

Те ту си отиваха, ту се връщаха. Струва ми се, че ус­пях да си помисля: „Умирам“. И отворих очи…

Дойдох на себе си в Ташкент, на шестнайсетия ден след взрива. Когато идваш в съзнание, се чувстваш омер­зен, струва ти се, че по-добре няма да стане… Вече няма връщане назад… Би било по-удобно. Мъгла и гадене, даже не ти се гади, а се давиш, все едно белите ти дробове са пълни с вода. Дълго излизаш от това състояние. Мъгла и гадене… Главата ме боли от собствения ми шепот, но не мога да го надвикам. Кабулската болница вече беше зад мен. В Кабул ми отворили черепа – и там било каша, от­странили дребните парченца от кости, сглобили с винтове лявата ръка без ставите. Първото чувство: съжаление за това, че нищо няма да се върне, няма да видя приятелите си; но най-обидното е, че няма да мога да се кача на лоста.

Влачих се по болниците две години без петнайсет дни. Осемнайсет операции, четири – с пълна упойка. За мен студентите пишеха курсови работи – какво си имам, как­во си нямам. Сам не можех да се избръсна, момчетата ме бръснеха. Първия път изляха върху мен бутилка одеколон, а аз им викам: „Дайте друга!“ Няма миризма. Не я усещам. Изкараха от шкафчето всичко – салам, краставички, мед, бонбони… Нищо не мирише! Цвят има, вкус има, а ми­ризма няма. Едва не се побърках! Дойде пролетта, дърве­тата цъфнаха, а аз виждам всичко това, но не го усещам. Отстраниха ми един и половина кубически сантиметра мозък и явно е бил засегнат някакъв център – този, с кой­то са свързани миризмите. Аз и сега, пет години минаха, не усещам аромата на цветята, тютюневия дим, женският парфюм. Одеколон мога да усетя, ако миризмата е тежка и силна, обаче дезодоранта трябва да ми го напъхат под самия нос. Явно останалата част от мозъка е поела загубе­ната способност върху себе си. Така си мисля.

В болницата получих писмо от приятел. От него на­учих, че нашият БТР се натъкнал на италианска фугасна мина. Той видял как заедно с двигателя излетял човек… Това съм бил аз…

Изписаха ме, дадоха ми пенсия – триста рубли. За леко раняване се полагаха сто и петдесет, за тежко – триста. По-нататък живей, както си щеш. Пенсията е мизерна. Минавай на издръжка на вашите. На баща ми без война му дойде война. Побеля, стана хипертоник.

По време на войната аз не прозрях, започнах да про­зрявам по-късно. И всичко се завъртя в обратна посока…

Светлана Алексиевич (снимка: Арно Бурги, APF PHOTO)

Призоваха ме през осемдесет и първа. Войната про­дължаваше вече две години, но в „цивилизацията“ за нея знаеха малко и говореха малко. В нашето семейство смя­тахме, че щом правителството е изпратило там войски, значи, така трябва. Така разсъждаваха баща ми, съседите. Не помня някой да е бил на друго мнение. Даже жените не плачеха, всичко това беше още далеч и не беше страш­но. Война или не, ако е война, то тя е много странна, без убити и пленени. Още никой не беше виждал цинкови­те ковчези. Това после го научихме, че в града вече са докарвали ковчези, но са ги погребвали тайно, нощем, и на надгробните плочи пишели „починал“, а не „загинал“. Никой не си беше задал въпроса: защо изведнъж в нашата армия взеха да умират деветнайсетгодишни момчета? От водката или от грип? А може би са преяли с портокали? Техните близки скърбяха, а останалите си живееха, както си бяха живели, нали не бяха засегнати. Във вестниците пишеха, че нашите войници строят мостове, садят алеи на дружбата, а нашите лекари лекуват афганските жени и деца.

Във Витебската учебна рота не беше тайна, че ни готвят за Афганистан. Мнозина се опитваха „да скатаят службата“ на всяка цена. Един си призна, че го е страх, че всички ще ни изпозастрелят. Започнах да го презирам. Преди самото отпътуване още един се отказа да замине – отначало лъжеше, че си е изгубил комсомолската книж­ка. Книжката се намери, измисли, че приятелката му ще ражда. Смятах го за ненормален. Ние отивахме да правим революция! Така ни казваха.

И ние вярвахме. Представяхме си, че ни чака нещо ро­мантично.

Снимка: TUT.BY

[ + ]