fb
ИнтервютаНовини

Под бомбетата на дърветата и тепетата – един разговор между Даниела Найберг и Азиз Таш

13 мин.

Даниела Найберг представи новата си стихосбирка „Под бомбетата на дърветата“ (изд. „Знаци“) по време на културния семинар „Непознатите“, който се проведе в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив на 12 и 13 октомври. Даниела Найберг е артистичен директор при Българския културен център в Сиатъл и координатор на дейността на „Глаголницата“ – Общество за поезия и литературна проза при същия център. Модератор на срещата беше поетът и преводач Азиз Шакир-Таш и вечерта премина под формата на „разговор с Даниела Найберг, замеряна с нейните си стихове от Азиз Таш„.

Азиз: Да започнем с разлюляване на езерото! Надявам се тази вечер повърхността в която ще се огледаш, не само да ти хареса, но и да ти покаже нещо ново за теб самата! Аз, в качеството си на камък, ще съм може би по-груб от лодките, но очаквам резултатът да е същият – да разлюлея езерото от стихове, в което плува Найберг – обратното на айсберг :).

Даниела, когато се огледаш в стиховете си, лунна или слънчева пътека ще се образува? Преводачът в мен ще вметне, че в турски си има думи и за лунна и за слънчева пътека. Предпочитам да е пътека, а не диря, защото дирята се образува след като някой вече е отминал, а в случая светлинната пътека предполага тепърва да тръгнем по нея.

Даниела: Слънчева, Азиз. Имам си специално отношение към слънцето. Може би защото съм родена на ранина. Слънчевата пътека извиква спомена за Созопол, където с дъщеря ми ходим всяка година за Аполония; отсядаме в една и съща къща в стария град. От балкона приветствам изгрева, независимо в колко часа съм си легнала. Обичам го този момент. Благодаря, благодаря, благодаря за това, че ми се дава да го изживея. Снимам. После за няколко минути съм на брега. С наслажденство правя няколко „тигела“ по плажа. Понякога влизам в морето, когато то е самò със/в себе си. Всъщност част от стиховете и в тази, а и в предходните ми стихосбирки, са писани в тези моменти  на „стихване“ с поглед към слънчевата пътека.

Същевременно, слънчевите пътеки свързвам и със Силвър Лейк – мястото, където живея. Тогава пак така тихо се радвам, но от друг балкон. Когато се разхождам край езерото и се спра на близкия мостик, в няколко блажени мига се заплесвам по слънчевите зайчета. Понякога някоя заблудена сребърна пеперуда каца в бележника. 

Имам стотици снимки и на изгреви, и на залези. Само няколко на оглеждаща се в езерото луна.

Азиз: „В крайна сметка“ всички посоки са все към небето. Ти по пряката, вертикална или обиколната, хоризонтална се движиш? Има и втора вертикална – надолу към земята, за която се твърди, че е shortcut отново към небето. Въпросът ми е дали имаш усещането, че с писане, пеене и танцуване още приживе успяваш да конвертираш земното в небесно. И дали в крайна сметка отиването на небето не е земният happy end на този процес?

Даниела: Вертикалната. Към високото. Поне такъв е стремежът. Ако (когато) се усетя, че обикалям, тогава използвам познатите механизми и техники да се „вкарам в пътя“. И обикновено успявам. 

Пеенето и танцуването ни е дадено от Бога. Радуйте ся и веселите ся. А тази хармонична свързаност – писане, пеене и танцуване – това си е благослов.

Смълчаването с писало в ръка или лаптоп дава възможност на неочаквани мисли да се (про)явят, да излязат на светло. Проявилото се привика друго. Току се видиш „завъртян“. И не ти си този, който ръководи. Изниква ми асоциация (макар и не съвсем правомерна) с трансоподобни състояния, когато първоначално човекът владее ритъма, но от един момент насетне ритъмът владее човека (по Искра Рачева и Анна Илиева, „История на българската музикална култура“, Том Първи). Но и при писането е така. Съвсем наскоро говорихме за това с Рене Карабаш.

Азиз: Нарочно използвам думи и изрази на английски език – виждам, че си започнала успешно да го инкорпорираш в стиховете си. Такъв пример е стихотворението „Знакът Dead End“. Съдържанието му всъщност указва към една от сериозните опасности при подобни амалгами – семантичното да го наречем разминаване в логиката на изковаване на фрази, предназначени за едни и същи означаеми (дано Ролан Барт ми прости, че използвам така фриволно този сакрален за семиотиците термин). Задънена улица, улица без изход или тафтологичното „мъртъв край“, което е буквалният превод на “dead end”?

Ще си призная без бой, че преди време и аз се изкуших да използвам същата улица, паралелно на български и турски в мое тристишие, част от прозаичен текст. На турски буквално е „неизлизаща улица“, „улица без излаз“ (чъкмаз сокак). А също и че вдъхновен от твоето стихотворение написах следното: EXODUS: You are the live beginning/ Of my/ Dead ends.

Даниела: В последно време все повече се замислям за  възможните и невъзможните преводи. За предизвикателствата пред преводача. Особено в случаите, когато нему не е разрешено да използва бележки под линия.  Каквото има да каже/преведе, трябва да го каже, обговори в текста, без да го прави излишно бъбрив.  Тромав и чужд на авторовия стил. Това понякога е изключително трудно. Кой беше казал, че преводът (на художествено произведение) по дефиниция е невъзможен. Превеждащият създава нов текст. По себе си и по неговото знание за езиците и културите, с които борави. Но ти знаеш това по-добре от мен. 

Азиз: Краят на „Цял ден ми се привиждат неща“, в който птицата става човек и сяда пред компютъра, ми напомня приказката за Пепеляшка: В полунощ каляската се превръща в тиква. Тук сядането на компютъра сякаш бележи края на фантазиите ти, но така ли е наистина? Не е ли той прозорец към света? Особено когато го отваряш сутрин в Сиатъл и над него има надпис „Глаголницата“?

Даниела: Имам навик да се шегувам със съпруга ми, че след полунощ познанията ми по английски изчезват и Пепеляшка трябва да си ляга.

Прав си да ми задаваш подобен въпрос: моето сядане пред компютъра не е като сядането пред компютъра на един счетоводител, примерно. Дали ще видя  пред себе си папката на Глаголницата или пък някоя друга обемна папки, то това при всички случаи предполага скачане в нещо вълнуващо и креативно. Т.е. сядането пред компютъра е край единствено на свободното реене – такова, каквото само природата може да предложи – с гледките на дървета, зеленина, вода, планина, птици, сърни, катерици…

Азиз: Когато в стихотворението „Някой“ прочетох за „странник обул се в книга“, първо си представих рафтове за книги с наредени по тях обувки: кецове, сандали, зимни, кожени, велурени… А след това се замислих колко много от книгите събирани с години биха ми убивали, ако се опитам да ги обуя. Има, разбира се, такива, които някога са ми били удобни, но сега са утеснели. Има и такива, които са ми с няколко номера по-големи. Въпросът ми е: Кои са любимите ти обувки-книги и при какви поводи ги носиш?

Даниела: На този въпрос мога да отговоря единствено като кажа какво чета в момента. Чета много, като повечето четящи хора. Книги, които ми помагат да осмислям по-добре (или пък по различен начин) въпроси, свързани с етнохореоложките ми интереси. През лятото особено активно си „общувах“ с Gilles Deleuzes’ Image of Thought – from his dissertation book, Difference and Repetition (1968), както и с други текстове, писани съвместно с Félix Guattari. Тези текстове ми подсказаха една различна перспектива, в която и написах доклада си върху „Bulgarian Folk Performances in the United States to Recorded vs Live Music: Who Chooses What and Why?“, писан за 33 Symposium of the ICTMD Study Group on Ethnochoreology, Izmir, Turkey, 21-28 July 2024.

По отношение на художествената литература захранването идва от творби на автори, които каним в „Глаголницата“ (съадминистрираме платформата заедно с Албена Цанкова). Открихме сезон 2024-2025 с гостуването на Йорданка Белева и Изидора Анжел. За това събитие си препрочетох „Кедер“ и „Таралежите излизат през нощта“, настроих се на честотите на „Централна емисия“, на Йорданка Белева (всичките книги са на издателство „Жанет 45“). И беше много богато и хубаво преживяване. С Изидора Анжел пък ме свързва нейния превод на „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов (изд. “Жанет 45“) – The Same Night Awaits Us All“ (Open Letter Books, Rochester, NY, 2018). Разглеждахме английския превод на Изидора в друга една читателска група, Readings from the Heart of Europe при University of Washington. Изидора превежда сега и „Остайница“ на Рене Карабаш – авторка, която също ни е гостувала. Заради поканата на Рене към мен пък да подготвя семинар на тема „Символи и значения“ (с примери от вълшебни приказки и инициационни практики) за студентите на Творческа академия „Заешка дупка“ – изчетох и препрочетох камара неща – от Мифы народов мира (отделни части), през Проп и Фрейденберг,  Мелетински и Бахтин, Елиаде и  Кембъл, Юнг, български и други фолклористи, лингвисти, културолози, антрополози и литературоведи… Та до Лотман, Барт и Умберто Еко. Слушах си лекции по семиотика. Особено се насладих на дискутиращите задочния диалог между Борхес и Еко („Розата на Парацелз“ и съответно „Името на розата“). Преди да тръгна си купих обаче като физически книги три книги на Борхес (версии на английски). Сега ме чакат на бюрото ми в Силвър Лейк. 

Всичко гореизброено ми е по вкус и сърце, ако не по мярка.

На бюрото ми в София сега има купища прекрасни неща – книги, подарени ми от поети и близки. „Обух се“ в някои от тях (стихосбирки на Катя Белчева и Оля Стоянова, например).

А ако се върнем пак към авторите и творбите в „Глаголницата“, то преди дни наш гост беше Иво Иванов. Разбира се, „изкатерих“ „Кривата на щастието“. Какъв разказвач. И добър човек.

Азиз: „Не ми се вървеше през парка/ с маска“ – цитирам началото на друго твое стихотворение, което докато го четях и препрочитах, ме върна към безумието от близкото минало, забранило ни достъпа до бомбетата на дърветата. В поантата ти се маскираш като цвете. А аз се питам и те питам: Дали не е време категорично да откажем да се маскираме (колкото и да са красиви някои маски) и да започнем да демаскираме онези, които си експериментират с нас?

Даниела: В класическата ни фолклорна култура обредното травестиране се разглежда като превръщане, превращение, „влизане в кожата на…“  (по Георг Краев). Човекът не се „маскира като/на“, а „става“. И тук стигаме до въпроса за избора. Имаме ли силите, енергията, мотивацията да изберем собственото си лице и да го носим открито. Не като знаменосци. Като хора. Що се отнася до подканата „да започнем да демаскираме онези, които си експериментират с нас“, то мисля, че подобни процеси си вървят. Макар и не толкова мощни, колкото би ни се искало. Силите текат и винаги са текли в двете посоки. 

Азиз: „Някои народи имат по 18 думи за бяло и сняг“, а ти имаш „поне толкова за гора и зелено“. Апропо, твърди се, че в арабски има 1200 думи за камила. А колко думи имаш за себе си?

Даниела: Търсещ човек. Пътуващ.  Благодàрен.

Азиз: Как се чувстват корените на отсечените дървета?

Даниела: Ще го прочета и ще коментирам:

Някой отсече
короните на дърветата
И стърчат сега
тези кòлове
голи
край пътя
нито клони по тях
нито птици
живо мъртвило
Да ги бяха отсекли
до дънер поне
заради тях самите
заради честта и достойнството
на дървесния вид
Биха могли да бъдат
отбрани
дърва за огрев
например
мебели
А сега преминаващите
ги раняват с поглед
в който кръстосват се
недоумение и тъга
Хората
по-инак ги помнят
тези стълбове
без глава и ръце
без песни
И какво като имат
корен
Как се чувстват…?

Не знам дали има нещо по-тъжно от това. Да имаш само корен. Нали живеенето е в това да имаш глава, клони към небето, птици по клоните. Пък дишаш, обменяш. Под сянката ти някой може да приседне, да си почине. Живот само с корен е като да си жив умрял. Просто стърчиш. Отделен е въпросът, че понякога покосяването идва отвън. Без мисъл за това, че всичко и всички сме свързани. Нечие нещастие, загуби, неосъщественост – в природата или пък в човешкия и животинския свят, неимоверно рефлектират върху всичко останало. Като валидно е и обратното.

Азиз: Следващият въпрос си задала самата ти в книгата: „Какво всъщност очаква човек като си гледа в краката?“

Даниела: Очаква да види отдавна сложили се неща. Не казвам, че не са важни. Трябва да знаем за тях. Да отчитаме какво са ни дали и продължават да ни дават. Но погледът надолу стеснява хоризонта, направо го свива до връх на карфица. А има толкова много съ-съществуващи светове, които са все по високото. Сега се сещам, че имам и едно стихотворение на тази тема. Казва се „По…“  

Позачетох се
Позамислих се
Поприведох се
Понатъжих
Понадигнах се
Поразходих се
Поразсеях се
Поразведрих
Поизправих се
Понаместих се
Поогледах се
По…благодарих

(Из „В ухото на раковината“, „Аб“, 2016)

Азиз: В последната третина на книгата има много плажове, морета, локви. Водата ли е любимата ти стихия и укротителка?

Даниела: Водата… Прав си. Много вода има в стиховете ми. Но пък първата студия, която написах някога (по проучвания от 1994-та), се казваше „Играта по огън днес – дарба или пробуждане на архетипа“. Може би в първата част от живота ми е имало твърде много огън. Сега е време за вода.


Книгите на Даниела Найберг и Азиз Тaш можете да намерите в Ozone.bg.

Прочети още:

Как четеш: Даниела Найберг

Как превеждаш: Азиз Шакир-Таш