fb
Как четешСпециални

Как четеш: Даниела Найберг

17 мин.
Фотограф: Том Ценов

Гостенката ни тази седмица се определя като човек, който чете, пише, пее, танцува, хореографира, пътува, изследва, организира и преподава. А смея да кажа, е и много повече от това. Познавам Даниела Найберг като лицето на Глаголницата – Обществото за поезия и литературна проза при Българския културен център в Сиатъл (записи от онлайн срещите им ще намерите тук). Любовта ѝ към писменото слово е очевидна, но осанката и елегантността ѝ, пропити във всеки жест и дума, подсказват, че житейският ѝ път е богат и интересен.

Даниела е с докторска степен по етнохореология от Института за изследване на изкуствата – БАН. Възпитаник е на СУ „Св. Климент Охридски“, където завършва българска филология, философия и културология (1988–1997) и специализира фолклористика (1993). Преди следването си в СУ се дипломира като хореограф в Института за музикални и хореографски кадри в София (1983).

В САЩ идва за първи път през 2003 г. по покана на Down Jersey Folklife Center. Оттогава е провела повече от 350 танцови уъркшопа (повечето от тях с музиканта Ангел Назлъмов) в близо 40 щата. След омъжването ѝ за професора по музика д-р Гари Найберг през 2008 г. и установяването ѝ на Западния бряг започва да сътрудничи на Българо-Македонското дружество „Подкрепа“, Портланд и на Българския културен център в Сиатъл. Била е гост-лектор в няколко престижни американски университета.

Част е от екипа на читателския клуб Readings from the Heart of Europe (при University of Washington). Координира и дейността на под-работната група за танц и диаспора на изследователската група по етнохореология при International Council for Traditions of Music and Dance (ICTMD), UNESCO.

Мога да продължа да изброявам, но най-много ще разберете за Даниела от споделеното от нея в рубриката „Как четеш“.

Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
Съвсем не мога да посоча една такава книга. През годините важните книги са се променяли, както е, вярвам, при всеки четящ човек. Имам ясни спомени от студентските си години, в които, когато четях усилено български автори, често си казвах: „Божe, как е възможно един такъв поет или писател да не е сред световно известните…“. Но този въпрос е сред онези, които ме вълнуват и днес. Преводът. Превеждането. Представянето и популяризирането на българска литература и култура зад граница.

Обратно към въпроса („книгата-за-мен за всички времена“). Мисля си, както един художник преминава през своите периоди – син, пембен, друг, така и всеки от нас се променя и неговите книги си го намират в подходящия момент. Казват си му важните неща и отиват при други нуждаещи се. През 1980-те след възкачването на Горбачов, когато във въздуха вече се усещаше нещо различно, с най-близките ни семейни приятели се събирахме вечер и четяхме „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ на Борис Христов. Наелектризираха ме тогава тези стихове. Така е до днес. Под въздействието на тази силна поезия, може би ние, шепата „домашни бунтари“, си шепнехме разни подмолни планове, решени да „направим нещо“. Да пишем „позиви“ с поезия например, като ги разпращаме по пощенските кутии. Не ги написахме. Включихме се в първото шествие на Екогласност. После дойде 10 ноември. И тръгнахме по митинги.

Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Отбелязвам си неща с молив, да. Никога не подчертавам с химикалка или маркер. Обикновено правя това в полетата на книги със специализирана литература. Ранните ми бележки съдържат в изобилие обяснения на английски думи и термини. Всъщност приятно ми е сега да пробягвам по такива, изписани с молив по полетата книги. Сред тях са Anthropology and the Dance: Ten Lectures на Дрид Уилямс, Dance Therapy and Depth Psychology: The Moving Imagination на Джоан Чодоров, Dancing from Past to Present: Nation, Culture, Identities в съставителство на Тереза Джил Бъкланд и много други. Те ми напомнят за пътя.

Близка ми е идеята на Никлас Луман за воденето на бележки в процеса на четене и организирането им в система, която може да захрани ново знание, идеи, проект. В момента експериментирам с платформите Zettlr и Obsidian – да видя какво и дали ще ми пасне. Много се зарадвах на книгата на Сюнке Аренс How to Take Smart Notes: One Simple Technique to Boost Writing, Learning and Thinking. Тъкмо я затворих.

Оставям бележки не само в книги, които са важни за работата ми като етнохореолог, а по принцип, когато и където нещо ме впечатли. Било заради идеята, било заради красотата на изказа (веднага се сещам за няколко места от „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски).  Или пък когато нещо ме докосне някак лично. Едно от последните е в „Това изкуство на поезията“ на Борхес (2000, с.5).  Там за момент той си спомня за мига, в който за първи път чува  баща си да чете поезия:

И когато фактът, че поезията, езикът, не е само канал за общуване, но би могъл да бъде страст и радост, когато това ми се разкри, едва ли разбирах думите, но усещах как нещо става с мен. Не само с ума ми, но и с цялото ми същество, с плътта и кръвта ми.

Тук в полето съм си написала тъничко с молив „татко!“

Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Сред онези от младежките ми години  изскачат поне няколко любими:

„Върховното в езика е безсилието да изкаже“ – Емили Дикинсън (с първата ми среща с Цветан Стоянов като преводач)
„Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш“ – Робърт М. Пърсиг
„Някога поет и проповедник бяха едно“ – Новалис
„Да схвана всичко искам аз в същността му“ и „На овладените слова играта звънка е като мощна тетива на лък опънат“ – Борис Пастернак (в превод на Андрей Германов)
„Ако си родèн художник, можеш да спреш погледа си и върху нищожното, върху него ще огрее светлината на твоята душа. Ако не, напразно си заговорил – какво би могъл да кажеш.“ Цитирам свободно (вярвам, останало ми е от кореспонденцията между Пенчо Славейков и Яворов).
„В ръка носи топъл хлебец, топъл хлебец – мъжка рожба“ (из „Българската народна песен“ на Никола Георгиев. Обичам го този ред и заради самия него и заради начина, по който проф. Георгиев го интерпретира).

И още.

Докато пиша, идва ми наум, някак отникъде, краят на един от разказите на Светла Георгиева от „Шекспир зад храстите“. „Розата“. Защо майсторът на балконски решетки  би скулптурирал сред решетките роза. За да напомня на човека разликата между затвор и дом. Нямам книгата пред себе си и не мога да цитирам точно, но беше въздействащо. Близки са ми и разказите, и песните, и стиховете на Светла.

В момента, докато се подготвям за разговора ми със Светлозар Желев в Глаголницата (и си чета „Любовта за напреднали“ и „За бавното живеене и насладата от живота“), се натъквам на ето този пасаж от „За бавното живеене…“):

Те (приятелите) винаги са били изключително важна част от мен. Понякога са били и мечта дори. Да бъда част от една компания, да бъда по-голям, за да мога да бъда приятел с хора, които уважавам и ценя, да развивам себе си, за да бъда достоен за тяхното приятелство, да бъда толкова добър, че да мога да накарам другите да ме приемат и да бъдат горди с това, че аз съм техен приятел. Замислял съм се, че това всъщност е една от най-дълбоките движещи сили в живота ми.

Много човешко ми се видя това споделяне. Много лично. И се замислих върху смелостта да се разголиш по този начин. Също върху потребността да си намериш своята среда, да бъдеш припознат за „свой“ от онези, които са важни за теб, които, знаеш, че имат какво да ти кажат и на които и ти вярваш, че имаш какво да дадеш. И този стремеж е нещо различно, макар и свързано с решимостта да бъдеш „баща на себе си“ заради самия себе си. Постоянно.

Чета  с наслада (като мнозина други) Георги Господинов. В книгите му намирам много неща, които биха попаднали в „графата“ „любими“.

Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
И двете. Хранят ме по различен начин.

Какво място заема поезията в живота ти? Имаш ли любима стихосбирка?
Много обичам Далчев, Константин Павлов (и „Едипов комплекс“, и „Агонио сладка“, и други). Представям си я тая Беца (от документалния разказ за воеводката Беца), дето говори и пее

с единия крак – на Витоша, 
с другия крак – на Пирина… 
И пак нема вид на разкрачена. 

Много са. Стихосбирките на Катерина Стойкова, Виолета Христова…

Любима екранизация или театрална постановка по книга? А книга по филм или пиеса?
Удоволствие са ми доставяли екранизациите по Шекспир. (Като казвам това, вмъквам ред за великанския респект, който изпитвам към Валери Петров; и заради преводите му на Шекспир, и заради стиховете му и творчеството му изобщо).

Филм. Първото нещо, което ми идва наум, е „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ по книгата на Илия Троянов. Гледахме филма с дъщеря ми в Дома на киното и някак моментът беше специален (може би това има голямо значение как запомняме едно или друго). След това се разрових да прочета повече от и за Илия Троянов (признавам обаче не съм чела книгата, по която е филмът). Сред многото ми находки беше и ето този текст  (в Academia.edu): „Transcultural Writers and Novels in the Age of Global Mobility“ (2015). В него Ариана Даниньо коментира творчеството на Илия Троянов в контекста на глобалните процеси.

Kufarut-na-brat-mi-Nevena-Dishlieva-Krusteva

С кой писател би се запознал на живо?
Има много писатели (но и учени, изследователи), с които бих искала да се срещна на живо. Но съм закъсняла. Даниил Хармс, Гастон Башлар, Умберто Еко, Унамуно, Милорад Павич, Урсула ле Гуин… Списъкът би бил безкраен, ако продължа така безразборно да ръся имена.

Бих се радвала да се разговоря с Тим Инголд, който не е писател в строгия смисъл на думата (професор по социална антропология е), но пише по начин хем научен, хем личен, есеистичен. Красиво е. Допада ми този стил. Ако някога събера достатъчно умения и кураж да превеждам от английски на български, то с книги като неговите бих си общувала продължително и с наслажденство. Но това е много висока топка.  

Иначе, когато си мисля върху въпроса за запознанството с писател, най-напред се питам, а той/ тя писателят, иска ли да се запознае с мен? Ако да, може от една такава среща да тръгне страхотен разговор. А може и да заскрибуца по повърхността. И до никъде. Случва се хора, които може би има какво да си кажат, просто да не успеят да намерят път един към друг.

Виж, обичам да ходя на представяния на книги и го правя при всяка възможност. Интересно ми е да видя на живо определени автори, да ги чуя как говорят, какво казват, как четат. Има случаи, когато е далеч по-„здравословно“ връзката да си остане само чрез книгите.

Eлектронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Книгата – като книжно тяло най-напред. Да седиш с книга в ръка е интимно преживяване за мен. Докосването, миризмата, текстурата, всичко. Физическото обръщане на страниците. Отношенията, които изграждаме с нашите книги. Подредбата им. Качването на стол да стигнеш точно книгата, която ти трябва от най-горния ред. И като се пресегнеш, да откриеш съкровища зад нея или до нея, за които си забравил.

Книгите също така поглъщат енергията на хората, които ги четат. Общуването с тях е любов и отговорност.
Но електронни книги – със сигурност. По необходимост. Възможността да се чете все пак (при невъзможност да си набавиш хартиено издание) е благослов.

Аудиокнигите определено си имат своето място. Слушам всеки ден.

Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
И да държа да прочета една книга докрай, понякога просто се случва да не я дочета.

Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Някак не се сещам.

Какво четеш и/или слушаш в момента?
Както споменах по-горе, чета книгите на Светлозар Желев. Но и My Brother’s Suitcase: Stories About the Road в съставителство на Невена Дишлиева-Кръстева. Имам само английската версия, но ще си купя книгата и на български.

От специализираната литература последно прочетох две статии на Станимира Уидърз („По следите на една идея: проблеми на чуждестранната етномузикология с „българския случай“ и „Въведение в културната музикология: предпоставки, прийоми, практики“).  

От аудиокнигите тъкмо дослушах  The Creative Act: A Way of Being на Rick Rubin. Днес вече слушам Labyrinths: Selected Stories & Other Writings от Jorge Luis Borges, прочетена от Доминик Кийтинг.

Коя е последната книга, която си купи?
В случая става дума за куфар за книги. Мой близък ми помогна да ги пренесем от София до Сиатъл, 19 килограма.  Повечето  от тях са от Алеята на книгата. Поне няколко са подарък от Краси Лозанов („Жанет 45“) за Глаголницата. (Искрено съм благодарна!) Друга част си купих, пак по негова препоръка. Трета, така или иначе бях решила да си взема – сред тях са две книги на Иван Ланджев, когото също сме поканили в Глаголницата (ще ни гостува през ноември). Няколко книги си купих, няколко имам подарък  от издателство ICU. Много съм благодарна! Доверявам се на усета на Невена Дишлиева-Кръстева. Обичам Невена.

Отделно си взех от Книжен център Greenwich Elixir на Капка Касабова, „Кривата на щастието“ на Иво Иванов. И още неща.
От Аполония си донесох една от книгите на Светлана Алексиевич „Време секънд хенд“.


Във фестивалната програма беше и документалният филм за Ваклуш Толев на режисьора Николай Василев (гледането на филма изпод навеса на Лятното кино, докато се лееше оня ми ти пороен дъжд, си беше само по себе си преживяване). Преди много време имах „История на религиите“ на Ваклуш Толев, но остана у друг човек. И сега беше толкова хубаво, че успях да си взема новото издание (благодарение на издателство „Лексикон“, които се бяха наели да разпространяват книгата и как само трепереха над копията под дъжда).

Пак в Созопол в малката галерия до арт клуб „Mишел“ си открих „В тъжните дни не говорим за птици“ (2018 г.) –  съвременна португалска поезия в превод на Мария Георгиева и Цочо Бояджиев. Обичам професор Цочо Бояджиев.

От една антикварна книжарница си бях поръчала по-рано „Добри Христов: Музикално-теоретическо и публицистическо наследство“, том първи и втори, в съставителство на Венелин Кръстев (БАН, 1967 г.). И тези два тома си донесох.

С коя книга би казал „обичам те“?
Зависи. На съпруга си американец, професор по музика и диригент на симфоничен брас бенд, подарих преди сватбата ни любовна песен-балада, която записах в  студио в София в съпровод на гъдулка.

От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Със сигурност по няколко.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
По секции. Хуманитарната секция всъщност си е отделна библиотека с подсекции.
Художествената  разделям на литература на български и на английски. Втората в последно време до голяма степен е плод на авторите и творбите, които дискутираме в Readings from the Heart of Europe. Много се гордея, че сред българските заглавия са английските версии на „Физика на тъгата“ (The Physics of Sorrow) на Георги Господинов (в превод на Анджела Родел) и „Една и съща нощ“ (The Same Night Awaits Us All) на Христо Карастоянов (в превод на Изидора Анжел).

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Препоръчвам понякога книги, но не отново и отново. И внимавам. Преди време (в началото на 1990-те), погълната от „Ерос и личност: философия на пола и любовта“ на Бердяев, препоръчах книгата на приятел. Със сигурност не беше от най-брилянтните ми идеи, на човека изобщо не му беше до „девата Софùя“ и животворящия огън“.

На американските си роднини  препоръчвам Джером Джером. Преди време донесох двуезично издание от България  – „Работата е моята страст: мисли и афоризми“, в превод на Станимир Йотов,  „Пергамент прес“ (2014 г.). В подзаглавието там е изведено „Обичам работата… С часове мога да седя и да гледам как някой работи.“


На един от заварените си американски внуци, сега на 17, дадох ‘Man’s Search for Meaning’ на Виктор Франкъл. Интересуваше се от времето на Холокоста. Не можеше да проумее. Разбирам го.

В Сиатъл работя с хора на различна възраст. И когато в Глаголницата ни гостуват автори като Юлия Спиридонова и Цвета Брестничка, например, то горещо препоръчвам книгите на тези авторки на нашите скъпи майки и татковци. За младежите пък, които не говорят добре български, възможността да четат „Времеубежище“ като ‘Time Shelter’ в превода на Анджела Родел е направо златна.

Погледнато обективно, това, което правим в Глаголницата с Албена Цанкова и в The Readings (с Майкъл Бигинс и Отилия Барабой), е в някакъв смисъл препоръчване. Разговаряме със и за автори и книги, които по някакви причини са привлекли интереса ни.

Благодаря много за възможността да споделя.

Вижте всички участници в рубриката ни „Как четеш“ тук.

Книгите, споменати в материала, можете да намерите в Ozone.bg.

Глаголницата ще намерите във Facebook и YouTube.