„..наградата улавя поетичния пулс на времето“
Здравко Дечев
Наградата за поезия „Иван Николов”, учредена от ИК „Жанет 45” през 1994 г., навлезе в своето двадесето юбилейно издание. Дебатите и борбата между поетите е сериозна и оспорвана. В конкурса участват книги, излезли от печат в периода 30 септември 2013 – 30 септември 2014. Няколко дни преди крайния срок за изпращане на книги – 10 ноември 2014, „Аз чета“ ще ви запознае с членовете на тазгодишното жури.
Краткият исторически поглед показва, че всяка година те са различни личности от хуманитарната сфера и утвърдени писатели. Тази година това са Дарин Тенев (СУ „Св. Климент Охридски“), Здравко Дечев (ПУ „Паисий Хилендарски“), Надежда Радулова (носител на наградата „Иван Николов”, 2000 г.). Жаждата ми да науча повече за подхода на избор на поетична книга в тазгодишното издание на конкурса, предизвика няколко въпроса, отправени едновременно и към тримата членове на журито. Ето и техните отговори.
Здравко Дечев
Здравко Дечев е роден през 1978 г. в гр. Габрово. Завършва ПУ „Паисий Хилендарски”, специалност Българска филология през 2002 г. От 2004 до 2007 е докторант към Катедра по история на литературата и сравнително литературознание. Тема на дисертационния труд: „Феноменология на българския глас (Проблемът устност – писменост във възрожденската култура)” с научен ръководител доц. д-р Юлия Николова. В периода 2007-2013 е хоноруван асистент, а от академичната 2013/ 2014 е редовен асистент. Доктор по филология.
Научни интереси: българска възрожденска литература, български фолклор, литературна теория, история на литературата.
Лесно ли се приема поканата да сте член на жури на национална награда за поезия?
Човек трябва да приема първите неща в живота си с хладнокръвие и премерен ентусиазъм. Признавам, че в момента ми липсват и двете. Няма как да неглижирам факта, че у нас трудно се създава традиция по отношения на такива почетни прояви, а вече две десетилетия, ежегодно, името Иван Николов съпътства нечие поетично пътуване. Не мога да спра да си повтарям и немалко от имената на онези, които са участвали в него: Христо Фотев, Константин Павлов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Станка Пенчева, Ани Илков, Георги Господинов… Списъкът е подобаващо дълъг, затова да ме простят неизписаните – не омаловажавам присъствието им в него. Важен е обаче не броят имена, а днешният им статут. Говорим за реализирани, превърнали се в поетичен еталон присъствия. Излишно е да Ви уверявам, че тази награда улавя поетичния пулс на времето, колкото и да потъваме в пошлата проза на бита. Та след всичко изречено как да запазя самообладание и да дисциплинирам емоциите си, как да Ви подведа, че дълго съм обмислял поканата! Приех я с безразсъден ентусиазъм и сега се уча на хладнокръвие пред предстоящото.
Как се изработва критерий за оценяване на поезия? Какъв е Вашият?
Изповядвам убеждението, че ако има стриктни критерии – поезия няма! Твърдя го, защото от време на време се връщам към личните си лирически опити, за да се уверя, че грамотното стихотворно говорене не е непременно поезия. Мисля, че за себе си го разбрах в точния момент, не публикувах и един стих и приех ролята на оня, дето иска, ама не смее, та се утешава като чете другите и им дава акъл. Предстои ли да оценявам нечий поетичен жест натрапливо изниква в съзнанието ми прозрението на поета Добромир Тонев за възприемането на поезията. Постигнал го е по-скоро инстинктивно, по човешки, без тежестта на догмите и мъчението на теоретичните хипотези. Осмислил го е със съзнанието на опита – получен в житейската непрактичност да превръща словото в своя съдба. В поезията според него има само намерения, които стигат до догадки. Така Добромир Тонев разкри величавата и очарователна невъзможност да търсим стандарти в многообразите на тези догадки и в начините, чрез които се изразяват. Важното за мен е как голяма част от лирическите изяви трансформират своите догадки в мисъл и образ. Именно това откроява поетическата сетивност от обичайното езикоиграчество. Последното понякога настойчиво обема литературното поле и предизвиква чувството за свръхизобилие, но и неустановеност, хаос, разпиляност, дори всепозволеност в поетичното говорене. Всъщност достигаме до трудно обозримата тема откъде започва експериментът и докъде води търсеният поетичен ефект. Остава единствено да се задоволим с убеждението, че съвременната българска поезия е забележителна със своя плурализъм на авторските почерци и поредица от творчески освобождавания – някои от които приличат на словесна оргия. Вероятно социалната ни захвърленост в измеренията на битовото води до тоталното ни отсъствие от самите себе си. Наблюдение, което може би донякъде обяснява проявите на ефектна карнавалност на поетичното днес. Страхувам се обаче, че тази карнавалност нерядко създава само „усещане” за поезия. Казано накратко – не предпочитам поетично говорене, което е организирано насилие над езика, при това невинаги оправдано, но пък винаги ефектнo.
Има/ имате ли очаквания към съвременната българска поезия?
Мога да имам очаквания спрямо неща, които са поне малко предсказуеми. Щом става въпрос за поезия, при това съвременна, очакванията най-често се обезсилват и свеждат до надежди. И се надявам от дистанцията на времето, след години, да твърдя, че през второто десетилетие на XXI век има немалко автори, които провокират съзнанието с многообразие от възможности да дирят тайнствата на човешката природа, да увличат с непретенциозна игра между познато и неподозирано, значимо и незначително, дръзко и притворено. Тогава ще съм удовлетворен, че преоткривам феноменалния поетически почерк на странстващия в/чрез езика човек, който неуморно крачи по белия лист, за да направи само няколко вътрешни стъпки.
Вълнувате ли се кои са читателите на поезия, как я възприемат?
Мислил съм си, че всеки автор заслужава читателите си – като психологически, социален и прочие профил, както и като условен брой. Правили са ми маркетингови проучвания за това кои марки бири предпочитам, но да подходят социологически към мен като към читател, при това на съвременна поезия, ми звучи невероятно. Всички класираме авторите, а обричаме на анонимност читателите, или поне обобщената им версия. Иначе Ви уверявам, че такава статистика ще се окаже симптоматична за много неща. Особено за това що е поетична култура и има ли почва у нас? Аз лично се доверявам на собствения си рефлекс спрямо поетичните прояви и не позволявам да ми вменяват, че в изкуството забрани няма. (Разбирайте го по нашенски, че в писането всичко е позволено – най-вече липсата на грамотност, морал, вкус и т. н., и т.н.)
Кое е най-трудно при избора на финалиста?
Трудностите произлизат от конкретната ситуация. Не бих могъл в момента – без съответните автори и техните книги – да разигравам мелодрамата около подобен избор. Призваните да стигнат до края са малцина. Невъобразимо трудното започва след финала, когато призьорът разбере, че с всяка награда всичко започва сякаш отначало. Признанието винаги е съпътствано от призванието! Така че отсега желая воля и постоянство на печелившия.
На финала, почти (нe) на шега: Защо четете поезия?
Съвсем нe на шега трябва да Ви кажа, че този въпрос ме натъжи. Напомнихте ми, че той е твърде обичаен за съвремието. Вместо да се питаме кого/какво четем, ние все още сме склонни да си обясняваме защо четем, трябва ли да четем, при това не само поезия, а по принцип. От друга страна, когато става въпрос именно за поезия, отговарящите се държат някак гузно, като че ли досегът с поетичното е криминализирано деяние у нас и те трябва да се оправдават за стореното. И аз, привидно виновно, изричам следното по въпроса: за мнозина поетичното говорене се свързва с възможността за спасение в пределите на думите. Признавам, че и за мен поезията винаги е била необходимото друго усещане за света. В жестоката прагматичност на съвремието, поетичната ми зависимост ме спасява от това да не реализирам ограничено човешката си същност. Страшно е, че в последните години всички ние сме единствено в позицията на консумиращи ежедневието, без да се замисляме, че битът всъщност изконсумира и самите нас – изличи разгърнатата ни сетивност и прозорливостта за стойностите на нашето тук и сега. Аз обаче още вярвам, че поредната доза поезия ме спасява от всичко това. И в крайна сметка, когато става въпрос за вяра, нужно ли е да имаме основания, за да я изпитваме? Приемете, че вярвам в поезията без основание!
Прочетете още отговорите на Надежда Радуловa. Очаквайте утре отговорите на Дарин Тенев. Номинираните за наградата ще бъдат ясни на 1 декември. Те ще участват в рецитали в Пловдив (4 декември, 18.00 ч., Културен център на Радио Пловдив) и София (11 декември, 17.00 ч., НДК, Панаир на книгата), а самата награда ще бъде връчена на 17 декември в София.
