В последните месеци трудно се вдъхновявам. От умора и досада не успявам да се съсредоточа върху почти нищо. Върша си най-задължителните неща и дотам. Не се оплаквам – впоследствие си починах добре, което винаги е хубаво. Не четох много, но въпреки това книгите, които искам да ревюирам, се трупат. На няколко пъти сядам да пиша, но се отказвам по средата. Губя интерес, а май не ми се иска да пускам посредствени текстове. Затова си кротувах.
Но Йордан Славейков ме изтръгна от унеса. В началото на втора глава бях сигурен, че този път няма измъкване. „Последна стъпка“ (изд. „Жанет 45“) е мощна и въздействаща книга.
Повече от година я подминавам, може би основно заради корицата. Носи нещо депресиращо, което загатва за суров несмекчен разказ, от който се плашех. Потвърдено. Освен това е „прекалено тънка. С какво ли толкова може да ме впечатли – тя няма да има време“. Наивно и опровергано. Близка приятелка ми я препоръча – и нея не послушах. После изненадващо се оказа единствената книга наоколо и реших да прегледам първите няколко страници. И колебанието ми беше до там.
Виждам, че уводът ми е прекалено пространствен, но не знам как да се впусна в конкретното. „Последна стъпка“ не е лесна за четене, но още по-нелесна е била и за писане. Изкушавах се да гадая каква част от сюжета е (авто)биографичен, но това би бил пошъл подход към една откровена и силна творба. Силна е заради подхода към текста – драматургичен, изчистен, преливащ от история в история, без паузи между тях, нямаш време да си отдъхнеш. Спираш умишлено, за да осмислиш нещастния живот на брата, братчето, сестрата, майката и бащата.
Романът е разделен на 3 части: „Тогава“, „Сега“, „После“. Във всяка от тях всеки от споменатите герои разказва от свое име какво му е поднесъл животът. Тежките ситуации се редят с такава скорост, че това семейство започва да изглежда прокълнато.
Бедност, пиянство, бой, унижения, липса на обич, престъпност, затвор, възпитателни училища, бременност, аборт, предателства, изоставяне… Мога да продължа още дълго. Тези анонимни изстрадали са патили толкова дълго, че нещо в тях е пречупено. Вече са в състояние безстрастно да споделят последната ужасия, която ги е сполетяла. Чудесни монолози! Убеден съм, че текстовете са пренаписвани, чистени, променяни, съкращавани, за да останат в сегашния си вид – чиста проза без нищо излишно. Смели, безкомпромисни и помитащи. Рядко съм срещал подобно постижение, което ме изпълва с огромен респект към Йордан Славейков. И тези 122 страници в крайна сметка съдържат много повече езикова мощ от три пъти по-дебели и многословни творби.
Впечатлен съм от този частичен дебют. „Последна стъпка“ е първият роман на автора, заслужено попаднал в номинациите за литературните награди „Перото“ 2016 г., които ще бъдат раздадени съвсем скоро. Почти сигурно е обаче, че за Йордан Славейков наградите са без значение. Един от неговите герои го казва прекрасно:
Писане заради самото себе си. Писане заради самите нас. Писането като спасение. Писането като тишина. Пишем не за да станем богати и известни. Не дори и за да ни четат. Макар че е приятно. Пишем не и заради това, че се случва някой друг да чете на глас нашите думи, да ги помни, да ги играе и така да им даде глас, плът, живот и смисъл. Всичко това думите го имат и без нас. Пишем, защото много искаме често да онзи праг, до онова усещане за други светове и знаци. И защото ни се иска да навестим тези светове и да разчетем тайните им знаци. Или поне да опитаме.
