TBR списъкът ми не одобрява тази публикация.
Имам един много лош навик за човек, който постоянно се оплаква, че няма време да прочете всички книги, които иска. Препрочитам. При това не онзи цивилизован тип препрочитане, при който след десет години човек си казва: „Я да видя дали още харесвам тази книга“. Говоря за връщане към едни и същи заглавия с честота, която вече поставя под въпрос необходимостта изобщо да ги прибирам обратно в библиотеката.
Наоколо има нови книги. Има награждавани книги. Има книги, които приятели ми препоръчват от три години и вече внимателно избягват темата. Има купчина за четене, която отдавна е престанала да бъде купчина и постепенно придобива характеристиките на самостоятелен релефен обект. А аз стоя пред библиотеката и си мисля: „Знаете ли какво не съм чела от цели осем месеца? „Хари Потър“.“ После се чудя защо Goodreads не отчита особен напредък.
Последните няколко седмици имах достъп до гимназиалната си библиотека и това, разбира се, отключи цял архив от литературни спомени. Книги, които съм чела между контролни, матури, училищни екскурзии и онзи период от живота, в който човек има време да прочете 500 страници за два дни, но няма време да си научи урока за утре. Пълна мистерия на тийнейджърския времево-пространствен континуум.
В гимназията можех да започна книга в десет вечерта, да установя в два и половина, че съм стигнала средата, и да направя единственото разумно нещо: да продължа. На следващия ден ставах в седем и по някакъв начин функционирах. Днес, ако легна в два и половина, на сутринта имам усещането, че съм преживяла средно тежка природна катастрофа.
Библиотеката обаче има неприятното свойство да помни. Връща ти книгите, които си обичал, преди да започнеш да имаш календар, служебен имейл и разбиране за цената на осем часа сън. И изведнъж от рафтовете започват да изскачат цели предишни версии на теб. Затова реших да си призная. Ето няколко книги, които съм препрочитала толкова много пъти, че част от тях вече имат нужда от ортопед, рехабилитация и вероятно решение на ТЕЛК.
„Хари Потър“ (изд. „Егмонт“)
Тук няма никакъв смисъл да се правя на интересна. „Хари Потър“ има годишен абонамент за TBR-a ми. Филмите ги гледам поне веднъж годишно. Обикновено това започва съвсем невинно с „Хайде тази вечер да пусна първия“ и няколко дни по-късно вече съм стигнала до битката за Хогуортс, имам категорични мнения за решенията на Министерството на магията и отново се питам защо никой възрастен в тази образователна система не намира случващото се за достатъчно тревожно.
Книгите също минават през периодичен профилактичен преглед. Което е особено смешно предвид факта, че първо изгледах всички филми и чак след това ги прочетох. Така разбрах, че киното години наред е крило от мен Пийвс и още не съм простила. Първото ми четене на книгите всъщност беше поредица от малки открития и умерени пристъпи на възмущение. Чакайте, това защо не е във филма? Как така този герой има още сцени? Как така Джини Уизли всъщност е ужасно забавна? И, за последен път, КЪДЕ Е ПИЙВС?
Пийвс си остава любимият ми таен маркер за принадлежност към книжния „Хари Потър“. Кажеш името му и отсреща веднага разбираш дали си попаднал на човек, който е чел поредицата, или на някого, който познава Хогуортс само през филмите и живее в блажено неведение, че из коридорите има цял полтъргайст, посветил безсмъртието си на това да създава проблеми.
Но атмосферата е прекрасна. Пращайте совата. Ще подпиша декларацията за информирано съгласие. Сега предстои сериалът и този път имам много конкретни очаквания. Искам повече Хогуортс. Искам повече от малките сцени. Искам героите, които досега живееха основно в читателското ни въображение. И най-вече: Дайте ми Пийвс. Изминаха достатъчно години.
Поредицата „Скъпоценните камъни“ (изд. „Ибис“) на Керстин Гир
„Рубиненочервено“, „Сапфиреносиньо“, „Смарагдовозелено“. Самото изброяване ме връща някъде в гимназията, когато пътуването във времето ми се струваше напълно реалистично, стига да имаш достатъчно сложна родословна схема, тайно общество в Лондон и няколко британски аристократи с подозрително много свободно време и още по-подозрително много тайни. Тези книги са ми толкова сантиментални, че физическото им състояние вече ме тревожи. Моите екземпляри са прочетени до степен, в която подвързването им има повече вяра от конструктивна стабилност. И понеже от години са с изчерпан тираж, всеки път когато чуя леко изпукване от гръбчето на някоя от тях, изпитвам същия ужас, който вероятно изпитват музейните работници, когато видят дете с шоколадов сладолед да тича към ренесансово платно.
Разбира се, логичното решение би било просто да не ги препрочитам толкова често. Това предложение беше разгледано и отхвърлено. Собствените ми екземпляри вече имат особен статут. Не ги давам назаем с лекота. Ако все пак някога се случи, вероятно трябва да започна да изисквам депозит, двама поръчители и кратко интервю относно отношението на кандидата към прегъването на ъгълчета.
Но при последното препрочитане ме изненада нещо друго. Преводът. На шестнайсет съм била твърде заета да следя кой кога пътува във времето, кой кого лъже и дали Гуендолин и Гидиън най-сетне ще проведат един нормален разговор. Сега внезапно се хванах, че забавям четенето заради самия език. Преводът е прекрасен. Богат, лек, остроумен, естествен. Репликите звучат като реплики, а не като думи, които са преминали границата една по една и после са били принудени да застанат в изречение. И точно при сравнително леките книги това ми прави особено впечатление. YA литературата понякога е третирана така, сякаш младият читател няма да забележи, ако езикът е оставен на автопилот. Ще забележи. Може да не го формулира като бележка за качеството на превода, но ще усети дали книгата се движи, дали шегата стига до него, дали диалогът има живот. Сега вероятно разбирам по-добре колко много от любовта ми към тази поредица дължа и на човек, чието име като тийнейджър почти сигурно съм прескочила на титулната страница.
Закъснял, но много искрен поклон към Стефана Моллова. А междувременно, ако някое издателство чете това и се чуди дали има публика за нов тираж: Има. Аз. Ще взема поне два комплекта. Единият ще използвам. Другият ще съхранявам при контролирана влажност.
„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ (изд. „Deja Books“)
Всеки август. Не знам кога точно това се превърна в традиция. Нито защо точно август. Вероятно някога съм я прочела тогава, харесало ми е и мозъкът ми е решил, че вече имаме ритуал. Същият този мозък, който не може да запомни защо е влязъл в кухнята, но отлично пази литературен график от преди години. И така, докато хората през август имат традиции като море, диня, планина, фестивали и внезапен интерес към залезите, аз имам Бенджамин Алире Саенц.
„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ е едно от малкото заглавия, които мога да отворя почти на произволна страница и веднага да усетя сезона. За мен тази книга просто е август. Топъл въздух, късни следобеди и странната меланхолия, която се появява към края на лятото, когато още е трийсет градуса, но вече знаеш, че септември стои зад ъгъла и нетърпеливо си проверява часовника.
Всяка година започвам със самочувствието на човек, който е чел книгата достатъчно пъти. Знам какво става. Познавам героите. Знам кои сцени обичам. Знам къде ще ми стане тежко. Вселената всяка година изслушва това и отговаря: „Много сладко.“ После се появява някакво изречение, което никога преди не съм забелязвала. Или още по-лошо: забелязвала съм го, помня го прекрасно и изведнъж то означава съвсем друго.
Това е особената измама на препрочитането. Книгата стои невинно на рафта и се преструва, че не прави нищо. През това време ти живееш, срещаш хора, губиш хора, променяш си мнението, правиш грешки, научаваш нови думи за стари чувства. После се връщаш. И книгата казва: „Чудесно. Сега вече можем да поговорим за тази страница.“ Явно тайните на Вселената наистина са на абонаментен принцип. Всяка година ми отключват по още една. Поне няма скрита такса.
Светът на Ловците на сенки (изд. „Ибис“)
Сега ще кажа нещо, след което част от интернет може да поиска да ми бъде отнета читателската карта. Първата поредица с „градовете“ е най-слабата част от света на Ловците на сенки. Да. Знам. Свободни сте да подготвите кладата. Ще донеса подпалки и ще спорим около нея.
Но с много по-голямо удоволствие се връщам към останалите книги. Различните поколения Ловци на сенки, магьосници, парабатаи, Мълчаливи братя, демони, вампири и няколко фамилии, които в продължение на векове демонстрират впечатляваща последователност в избора на драматични партньори. В света на Касандра Клеър никой просто не се влюбва. Това би било прекалено лесно. Трябва да има древна клетва, семейна тайна, проклятие, забранена любов, поне един човек, за когото всички смятат, че е мъртъв и непременно Херондейл. Винаги има Херондейл.
След достатъчно книги започваш да подозираш, че целият свят на Ловците на сенки може да бъде проследен до около шест семейства, които през последните двеста години категорично отказват да разширят социалния си кръг. Фамилните връзки на моменти стават толкова сложни, че четенето се превръща в упражнение по приложна генеалогия. „Този на кого беше прапрадядо?“ „Чакайте, тези двамата имат ли общ прародител?“ „Този не беше ли мъртъв?“ „Коя година сме?“ „Това кой Херондейл е?“ „Защо отново страда?“ „Има ли Херондейл, който някога просто е имал нормален вторник?“
Ако поредицата продължи още достатъчно дълго, очаквам към книгите да започнат да вървят сгъваеми родословни дървета. После интерактивна карта. После приложение. Въвеждаш името на герой и получаваш:
Роднинска връзка: сложно е.
Любовен живот: още по-сложно е.
Вероятност за фамилна трагедия: 97%.
Херондейл: разбира се.
И все пак се връщам с огромно удоволствие. В един момент този свят става толкова голям, че старите герои започват да се появяват като семейни познати. Виждаш фамилно име и вече знаеш приблизително какъв тип емоционални щети да очакваш. Това е уют. По специфичен, леко демоничен начин.
„Пътеводител на галактическия стопаджия“ (изд. „Бард“)
Няма лош момент за „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Това е научно недоказано, но морално вярно. Ако бъде публикувано изследване, което твърди обратното, лично ще поискам да видя методологията. Особено когато животът стане достатъчно абсурден, че започнеш да подозираш, че някъде наблизо има вогон с административен формуляр. Първия път четеш Дъглас Адамс и си мислиш колко прекрасно нелеп свят е измислил. После порастваш. Попълваш заявление. Разбираш, че към него трябва друго заявление. Оказва се, че второто заявление се получава само след представяне на първото заявление на гише, което работи във вторник между 10:15 и 10:40. Накрая някой ти обяснява, че си използвал старата версия на формуляра. И внезапно вогоните вече не изглеждат чак толкова екзотично.
„Пътеводителят“ стои отстрани с кърпа през рамо и спокойно чака човечеството само да стигне до шегата. Човечеството се справя забележително. Понякога дори прекалено добре. А и има нещо много успокояващо в книга, която ти напомня, че Вселената е огромна, объркана, безразлична към плановете ти и въпреки това най-важният практически съвет си остава: не забравяй кърпата. И не изпадай в паника. Последното е по-трудно.
42. Следващият въпрос.
„Целувка за Ана“ (изд. „Егмонт“) на Стефани Пъркинс
Тук вече навлизаме в областта на книжната палиативна грижа. Моят екземпляр буквално се разпада. Има няколко страници, до които стигам и автоматично променям начина, по който взаимодействам с физическия свят. Без резки движения. Без течение. Без кашляне. Без прекалено дълбоко вдишване. Държа книгата приблизително така, както си представям, че се държи папирус, току-що изваден от археологически разкопки. Само че папирусът вероятно е в по-добро състояние.
Тази книга е пътувала с мен на цяло европейско приключение още в гимназията. Била е в раници, автобуси, хотели, гари и вероятно в непосредствена близост до храна, макар архивистът в мен да предпочита да не разследва този период прекалено подробно. Някъде по пътя корицата се е пречупила. Гръбчето е капитулирало. Определени страници са започнали да проявяват сепаратистки настроения. И всичко това вече е част от книгата. Когато я държа, помня не само историята на Ана. Помня къде съм била аз, докато съм я чела. Ако някой ден страница 217 окончателно напусне книжното тяло, ще я върна обратно. Ще намерим решение – тиксо, лепило, книжна хирургия. В краен случай ще я ламинирам отделно и ще я пазя като реликва. Няма да драматизирам. Много.
„Моторни песни“ на Никола Вапцаров
Нашето издание вкъщи е на майка ми. Джобно. Квадратно. Много, много червено. Толкова червено, че на практика има собствено присъствие в стаята. И в главата ми Вапцаров винаги ще изглежда точно така. Може някой ден да видя най-красивото издание на „Моторни песни“, с великолепна хартия, твърди корици, релефен печат и дизайн, спечелил седем награди. Ще го погледна. Ще го оценя. И после ще си помисля: „Да, ама нашето е малко и червено.“
С някои книги историята на конкретния екземпляр се залепя за текста и след известно време вече не можеш да ги разделиш. Не притежаваш просто „Моторни песни“. Притежаваш точно онези „Моторни песни“, които винаги са стояли вкъщи. Онези, които майка ти е чела преди теб. Онези, които разпознаваш от два метра само по червеното квадратче на рафта.
И наскоро с мама стигнахме до Вапцаров по доста заобиколен път. Говорехме си за поезия и за белия и свободния стих. Аз, която някога ги ненавиждах с искрената убеденост, че стихотворението трябва поне да положи усилие да се римува, напоследък ги харесвам все повече. Майка ми и до днес рядко се припознава в свободния стих и някъде по средата на разговора ми хрумна нещо. Чакай малко. Вапцаров. Всъщност първата ми любов към този тип поезия е била Вапцаров. Само че тогава не съм я наричала така. Била е неговата „Вяра“, неговата „Песен за човека“, неговата „Пролет“. Било е онова „Писмо“ на Долорес Мария Гойя, което и днес мога да отворя и да усетя как текстът някак намалява въздуха в стаята. Оказа се, че години наред съм твърдяла, че не обичам свободния стих, докато един от любимите ми поети тихо е стоял в малкото червено квадратче на рафта и е разполагал с доста убедителни доказателства за обратното.
И ако при някои автори отношенията ми с тях са били относително мирни, Вапцаров успя да предизвика и един от по-паметните литературни конфликти от гимназиалните ми години. Имах съученик, с когото веднъж влязохме в изключително ожесточен спор за биографични данни около Вапцаров. Не си представяйте благородна литературна дискусия между двама млади интелектуалци. Представете си двама осмокласници, всеки от които е абсолютно убеден, че другият греши и че това е въпрос с вероятно национално значение. Аз настоявах на моето. Той настояваше на неговото. Аргументите явно в един момент са се изчерпали и моят опонент предприе ядрената опция. Влезе в Уикипедия и промени статията за Вапцаров, като въведе измислените от него данни, за да може после да ми покаже, че „ето, пише го“.
И до днес смятам, че това беше изключително висок разход на ресурс само за да подразниш една съученичка. Също така вероятно беше първата ми практически демонстрирана среща с дезинформацията. Не знаех, че години по-късно ще се занимавам професионално с медии и комуникации, но очевидно обучението е започнало рано. Някъде в гимназията. С Вапцаров. И редактиране на Wikipedia с користна цел. Надявам се въпросният човек днес да е прочел поне малко Вапцаров. Той си знае кой е. И ако чете това: още помня.
За сметка на това самият Вапцаров е от онези автори, при които препрочитането с възрастта става все по-интересно. В училище четеш стихотворенията с химикал в ръка. Учителят говори за исторически контекст. Подчертаваш. Записваш. Вероятно си драскаш нещо в полето. Имаш контролно в петък и въпросът ти към българската литература в този момент е основно: „Това ще го има ли на теста?“ После порастваш, започваш да работи, плащаш сметки, стоиш в задръстване, научаваш колко различни значения може да има думата „срок“. Разбираш, че „спешно“ не е времева категория, а начин на живот. Някъде между всички тези неща отново отваряш Вапцаров. Само че вече нямаш контролно в петък, никой няма да те изпитван никой няма да пита за художествените средства. „Вяра“ вече не е заглавие от учебната програма. „Песен за човека“ вече не е текст, който трябва да бъде анализиран по схема. „Пролет“ не стои между две други произведения в урока. А „Писмо“ не е просто поредното произведение, чиито характеристики трябва да запомниш до следващия час. Изведнъж остава само човекът срещу текста. И се оказва, че някои стихове са чакали търпеливо да пораснеш достатъчно, за да ги прочетеш отново.
Може би това е една от причините Вапцаров да е останал с мен толкова дълго. Първо съм го чела като ученичка. После съм спорила за него до степен, в която някой е решил да фалшифицира Уикипедия, само за да ме ядоса. После години наред съм твърдяла, че определен тип поезия не ми харесва, без да забележа, че един от най-старите контрааргументи стои на рафта вкъщи. А сега се връщам към същото малко червено издание и намирам други неща. В това вероятно е истинското чудо на препрочитането.
Книгите са безкрайно търпеливи. Никоя не ти казва: „Миналия път абсолютно нищо не разбра.“ Не ти напомня, че на седемнайсет си имал категорично мнение, което днес би защитавал значително по-тихо. Не вади скрийншот от стария ти литературен вкус. Не те пита какво стана с онази теза, в която беше толкова сигурен. Стои на рафта. В случая малка, квадратна и много червена.
С времето започнах да мисля, че препрочитането е доста несправедливо подценявано удоволствие. Никой не се оправдава, че слуша една и съща песен за стотен път. Никой не казва: „Защо пак гледаш този филм? Нали знаеш как свършва.“ Добре, понякога казват. Но тези хора грешат.
При книгите обаче някак стои усещането, че трябва да напредваме. Още заглавия. Още автори. Още отметнати квадратчета. Goodreads challenge. Нови издания. Купчини до леглото. Купчини върху другите купчини. Моментът, в който започваш да твърдиш, че книгите на пода са „част от интериора“, защото другото обяснение е, че библиотеката отдавна е загубила войната. Аз също искам да чета нови книги. Искам ужасно много. Само че понякога искам да се върна там, където вече знам пътя. Да отворя книга и да си спомня коя бях последния път, когато я държах.
Защото между две четения се е случило нещо много по-интересно от сюжетен обрат. Персонажът, когото на шестнайсет съм намирала за ужасно скучен, изведнъж е единственият разумен човек в цялата история. Любовният интерес, който някога ми е изглеждал съвършен, вече поражда въпроси от типа „Добре, но защо никой от вас не ходи на терапия?“. Някой родител, когото съм смятала за прекалено строг, внезапно получава цялото ми съчувствие. А реплика, която съм прескачала десет пъти, на единайсетия ме кара да затворя книгата и известно време да гледам в една точка.
Това няма как да се случи при първото четене. Там всичко е сюжет. При препрочитането вече знаеш къде отива историята и най-сетне имаш време да гледаш през прозореца. Може би затова най-обичаните ми книги физически изглеждат най-зле. Да, има хиляди книги, които още не съм прочела. Да, вероятно няма да успея да прочета всички. Да, TBR списъкът ми вече има собствена екосистема и вероятно скоро ще поиска юридическа самостоятелност.
Но от време на време искам да се върна при книгите, които вече са ме виждали в други версии. В гимназията. На път. През август. Във влак, автобус или легло в два през нощта с мисълта „само още една глава“, която никога в човешката история не е означавала само още една глава.
Така че да, купчината с непрочетени книги ще продължи да ме гледа обвинително. Ще си купувам още. Ще обещавам, че този месец наистина ще чета само нови заглавия. И после някъде през август ще извадя „Аристотел и Данте“. Ще чуя подозрително изпукване от „Скъпоценните камъни“ и ще се престоря, че не съм го чула. Ще проверя дали страница 217 още е на мястото си. Ще се загубя сред семейство Херондейл за пореден път. Ще взема червеното квадратно издание на Вапцаров от рафта. И ще прочета „Пътеводителя“, ако Вселената отново стане прекалено сериозна. А „Хари Потър“? Там няма нужда от повод. Скоро пак е време за годишната профилактика. И този път, сериалът ако обича, да не забравя Пийвс.
Всички споменати книги и много други можете да откриете в Ozone.bg
