За смъртта на едно глухарче не се води статистика. Никой не пристига на мястото, не опъва лента, не търси свидетели, не записва часа на произшествието. Вятърът минава през него, белият пух се разпилява и светът продължава нататък със способността си да не забелязва дребните си загуби. Гергана Атанасова обаче сякаш очертава с бял тебешир контурите на онова, което иначе би изчезнало без следа в стихосбирката си „Лобно място на глухарче“ (изд. „Жанет 45“).
Заглавието на стихосбирката идва от „Улики на уязвимостта“, където след битките за чест, след разделянето на хората от двете страни на кръвта, по земят плъзва едно ново, неопитно човечество и очертава лобното място на всяко глухарче, взривено от вятъра. Този образ първо ме спечели с красотата си, а после започна да ме безпокои, защото има нещо криминално в извършеното престъпление без виновник, но с жертва, която никой не признава за такава.
„Лобно място на глухарче“ е поезия за нещата, които не влизат в сводките – за загубите без обществен мащаб, за събитията, които не заслужават извънредна емисия, но понякога променят човека повече от онова, което наричаме История – един кос, спаружена кожица от смокиня, луковици на кокичета, водни кончета, малък чорап, грабнат от ватъра, мравка, която пълзи по родословното дърво, женски ръкав, докоснал мъжки маншет. Празни пити в кошер.
В „Януари“ погледът трябва да се изуми от тържеството на малкото над голямото, а едно примигване на клепача придобива размерите на космически взрив. Тази смяна на мащабите бележи цялата книга – голямото непрекъснато е смалявано, докато стане човешко, а малкото, обратно, получава правото да бъде съдбоносно и това е етика на вниманието, а не сантименталност.
Да видиш нещо означава вече да носиш известна отговорност за него. Да забележиш означава да откажеш на света удобството да нарече загубата незначителна.
Затова и природата в тази стихосбирка е повече речник, отколкото безопасен пейзаж, към който поезията традиционно се обръща, когато иска да стане по-красива. Понякога дори морална система. Цкали, щъркели, коприви, минзухари, мравки, птици, пчели и треви изпитват човешкото вместо само да го илюстрират.
В „Астрономия за всеки ден“ например космосът е намерен във вътрешността на камъка, в тъмната сърцевина на детелината, в тревата, в кълвача, в самото желание да откриват, но точно когато човекът започне да се радва на собствената си способност да вижда, идва неприятното знание, че тези негови звезди вече са преброени в справочника на застрашените неща.
При Атанасова красотата почти винаги носи сянката на своята загуба и книгата е населена с толкова много страх, но не страх от края, а далеч по-тихия страх от привикването към него. Едно от най-силните стихотворения в тази посока е „Причината да се въздиша“, където лирическият глас се страхува, че човекът ще успее да преживее загубата на прозрачните крила на водните кончета или въздуха, докосвал любимите хора, че ще се приспособи, че ще преглътне, че ненаситният навик ще бъде жив накрая и ще погълне самата причина да въздиша. Това е жестоката страна на човешката устойчивост, за която рядко говорим – превърнали сме оцеляването почти в безусловна добродетел, но то тук има и тъмна страна, защото да продължиш понякога означава и да забравиш достатъчно добре защо си страдал.
Снимка: Невена Цветкова
Още първият цикъл носи заглавието „Вълнението от езика“, ала това вълнение не е възторг пред всемогъществото на думите. Думата при Атанасова може да бъде безпризорна, разранена, изплашена. А във „Погалване на страховете“ се появява една от най-тревожните формулировки в книгата: във войната на езика нищо не остава само на думи. Това изречение хвърля сянка далеч отвъд първия цикъл, защото „Лобно място на глухарче“ едновременно вярва на думите и ги подозира. Знае, че чрез тях можем да спасим паметта, но и да произведем омраза, че можем да назоваваме света, но назоваването не ни дава право над него, че писмеността може да създаде култура, а после същата тази писменост да тръгне на война.
В „Полеви записки“ езиците, които вече не се говорят, стоят „в готовност“ като оръжия, а след сражението бойното поле се изпълва с преводачи. И тук езикът се превръща в политическа и морална територия, а книгата започва да разширява кръговете си – след интимността идва историята, след тревата идват границите, след любовта идват войните.
В цикъла „Хроники“ историята е принудена да слезе от паметника и да влезе в стаята. Да си събуе обувките. Да седне сред хората. В „Оставане насаме с надеждата на деветдесетте“ десетилетията след 1989-а се побират в ученическа манта, бяла яка, копче и илик. Изтокът и Западът не са геополитически диаграми, а напрежение в една дреха, която все още носи стария конец и докато новинарските потоци произвеждат усещането, че всичко вече е съобщено, никой не е съобщил за катастрофите на същността, светът може да бъде прекрасно информиран и чудовищно невнимателен едновременно. Можем да знаем датите, числата, победителите и губещите и пак да не сме разбрали какво точно се е случило с човека. Затова Атанасова не се интересува особено от победителите в традиционния смисъл. Нейните герои често са онези, които остават след събитието.
В „Световен ред за наивници“ времето, в което видимостта постепенно измества стойността, е противопоставено на едно „невидимо малцинство“. То излъсква подовете на света, разтребва масите, проветрява и си тръгва. Оставя чисто. Може би това е най-краткият възможен портрет на доброто в тази книга. Не онова добро, което държи реч, а онова, което след речта прибира чашите. Оттук става разбираемо и защо „Лобно място на глухарче“ непрекъснато подлага на проверка най-големите ни думи. История. Родина. Победа. Любов. Бог. Те не са отхвърлени. Просто не получават право на автоматично величие.
Любовта например влиза в отделен цикъл, наречен почти научно „Синопсис на любовните значения“. Но колкото повече стихотворенията се опитват да я обградят с определения, толкова по-ясно става, че тя няма намерение да бъде дисциплинирана. В „Ботанически бележник на любовта“ има латински названия, растения, тела, съдове, мъх, пух. Речникът обещава ред, тялото отговаря с уязвимост. Любовта тук е рискът да позволиш нещо външно да стане част от собствената ти анатомия.
В „По същата улица“ лирическият глас просто вижда двама души. Един женски ръкав и един мъжки маншет се докосват. Хората им „искрят“. И от тази чужда близост възниква странна сигурност: обичта още успява да си намира човеци. Има нещо красиво в тази мисъл. Не е необходимо щастието да бъде наше, за да ни бъде доказателство. Понякога стига да го видим на две крачки пред себе си.
Последният цикъл, „Пчели и тъги“, постепенно прибира всички тези теми към тялото. Времето вече не е историческа категория, а нещо, което се случва върху кожата, в походката, в умората. В „Щастие“ детството си тръгва почти незабелязано с един малък чорап, отскубнат от простора, докато някъде на кварталната пейка сяда боса стара жена. Между тези две движения се побира цял живот. Така Атанасова сгъстява времето в предмет. Слага го в копче, чорап, парче хляб, мелничка за черен пипер, кафяво петно върху кожата.
Стареенето в тази стихосбирка започва като едва забележимо отместване на света. Целостта се уморява. Тялото се превръща в архив. Детството вече е минало, но продължава да отеква. А накрая идва и онова почти безмилостно изречение: самотата е с постоянно световно равнище и дори Бог трябва да мине през тази човешка школа по уязвимост.
В „Бог – преразказ със собствени думи“ той не е монументалното божество на дистанцията, а е близък, телесен, странен, понякога почти несигурен. Олюлява се. Хваща се за крилото на пеперуда. Позволява да бъде държан върху пръст. Това не е обезсилване на божественото. В свят, в който всяко истински важно нещо е уязвимо, един напълно неуязвим Бог би останал подозрително чужд, затова и финалът на книгата не превръща смъртта в зрелище.
В едноименното стихотворение „Пчели и тъги“ след човека остават обърнати кошери, празни пити, изгубени работнички, трева, хора, които не знаят какво да правят с отсъствието, и един неопитен ангел, който се суети сред останалото. Не окончателност, а по-скоро обърканост.
Затова „Лобно място на глухарче“ не ми се струва тъжна книга, макар да е пълна с тъга. Нито нежна книга, макар нежността да е една от естествените ѝ стихии. Нито книга за природата, любовта, стареенето или Бога, макар всички те да живеят в нея. По-скоро е книга срещу огрубяването. Срещу онзи момент, в който преставаме да различаваме важното от шумното. Срещу скоростта, която превръща живота в поредица от неща, през които сме минали, без действително да сме били там.
В едно от последните стихотворения Атанасова пита кой ще види сърната, която се отделя от стадото, ако сме станали прекалено виртуозни в умението да можем всичко. И стига до една от най-хубавите идеи в стихосбирката: животът има нужда понякога да изостава. Да бъде последен. Може би същото важи и за поезията. Тя рядко пристига първа. Не е добра в извънредните емисии. Не измерва щетите навреме. Не може да предотврати катастрофата. Но остава след нея. Когато камерите са прибрани. Когато статистиката е приключила. Когато всички важни хора вече са дали своите важни обяснения. Тогава поезията може да се наведе и да види онова, което останалите са настъпили по пътя си – една дума, една ръка, едно празно място, едно глухарче, за чиято смърт никой няма да води статистика. Добре, че някой все пак е донесъл тебешир.
Можете да откриете „Лобно място на глухарче“ в Ozone.bg
