Мами е нощна смяна в болницата. Ще се върне рано сутринта, а дотогава Алекс Моралес трябва да се справя с малките си сестри – Джули и Бриана. Първата постоянно търси внимание и само дебне момента, за да се разсърди за нещо. По-малката пък е силно религиозна (неособено странно, предвид пуерториканските корени на семейството). Приема всичко спокойно и с усмивка. Папи пък е на погребение в родината си и 17-годишният младеж временно е глава на семейството – задължение, изпълващо го както с гордост, така и със силно отегчение. Момчето не може да приеме лекомислието на сестрите си, недосетливостта им в много ситуации. Сякаш времето, когато и той е бил на тяхната възраст, е минало преди векове.
Място на действието е Ню Йорк, а описаната семейна ситуация едва ли се отличава от тази на милиони други семейства по цял свят. Само дето мами никога няма да се върне от нощна смяна, а светът в „Последните оцелели: Изгубени завинаги“ (изд. „Ибис“) от Сюзан Бет Пфефър внезапно ще тръгне към своята гибел.
Започва се с лека тревожност, но и с вяра, че правителството ще се справи. Все пак говорим за Ню Йорк – символ на свободата и грандиозността на САЩ. Няма как да бъде оставен да се срине. Вярно, астероид се сблъска с Луната и предизвика чудовищни катаклизми, но всичко ще се оправи. Така си мислят милиони хора по цялото земно кълбо, обаче вместо да се стабилизира, ситуацията става все по-критична. Ню Йорк е наводнен, жертвите са безброй, хора загиват постоянно – същото е навсякъде. Заспали от векове вулкани се събуждат, мощни трусове разцепват улици и сгради, електричеството не е даденост, водата се замърсява, храната свършва. За капак слънцето бива закрито от дебел слой вулканична пепел. Лятото се превръща в есен, а есента – в зима.
„Изгубени завинаги“ е втората част от поредицата на американската писателка за един свят, изправен пред безмилостна битка за оцеляване. В „Животa, какъвто го познавахме“ прочетохме дневника на симпатичната Миранда, която в един момент се вълнуваше основно какво ще се случи на бала й, а дни по-късно светът около нея рухна. Двете книги се допълват добре, защото, докато първата показваше критичните събития, преживяни в малко градче, в „Изгубени завинаги“ мащабът е много по-голям, положението изглежда още по-сериозно и отчайващо. Когато си представиш, че по улиците на Ню Йорк се въргалят трупове на загинали и няма кой да ги прибере, а освирепели плъхове пируват с останките им, не е трудно да осъзнаеш, че в по-необгрижваните населени места ситуацията е просто немислима.
Искрено препоръчвам на Сюзан Бет Пфефър да напише нова трилогия-продължение на „Последните оцелели“, да адаптира книгите в сценарий за сериал, игрален филм или каквото друго се сети по темата. Жанрът просто й се удава. Пфефър пише умело, разказва увлекателно и създава ужасно живи апокалиптични картини през погледа на неспособни да се справят с проблемите хора. Ценно е да се проследи как тези младежи израстват в отговорностите си и се превръщат в корави личности, които не са готови да се предадат. Любовта към семейството е силата, която ги крепи и им помага да надскачат себе си ежедневно. Защото, когато постоянно се чудиш дали ще намериш храна, дали ще успееш да оцелееш още една седмица и дали ще преодолееш мъката от загубата на близките си, всичко останало е без значение. Човечеството се изправя в неравностойна битка с природните закони и стихии и единственото, на което може да се надява, е че ще успее да удължи борбата възможно най-дълго.
Поредицата „Последните оцелели“ е разказана от името на тийнейджъри, но това със сигурност не са детски книги. Историите са задълбочени и неусетно успяват да прокарат авторовите послания, но дори и без тях човек неизменно се замисля. За неблагодарността, която проявяваме. За ламтенето, за излишното драматизиране и обърканите ни критерии.
Припомнете си ревютата за „Живота, какъвто го познавахме“ на Габи и Митко.