fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

Ревюта

„Живота, какъвто го познавахме“ и какъвто го изгубихме

5 Mins read
Zhivota, kakavto go poznavahme Suzan Bet Pfefar

Zhivota, kakavto go poznavahme Suzan Bet Pfefar„Ние сме семейство и се обичаме. Страхуваме се заедно и бяхме смели заедно. И щом така трябва да приключи всичко, ще се примиря.
Само се моля да не съм последната, която ще умре.“

Как ще протече днешният ви ден? В моя случай ще се събудя към 9, ще прегледам материалите, които предстои да излязат в „Аз чета“, после отивам на лекции, прибирам се след няколко часа с нещо за хапване, следва писане, четене и много, ама наистина много излишно мотаене във фейсбук. И още повече изнервящи притеснения за куп дреболии, които, разбира се, събрани заедно, се превръщат в ревнив дъждовен облак, който упорито виси над главата ми и обсипва ума ми с гръмотевици.

Отгръщам последната страница на „Живота, какъвто го познавахме“ (изд. „Ибис“), дъждовният облак се разкъсва и на негово място се появява плашещо видение как всичката рутина, която едновременно мразя и обичам, всички глупости, които ме вълнуват, всичко, с което съм свикнала, изчезва за един миг. Всичко. Край. А най-лошото е, че „край“ не означава непременно „смърт“. Оказва се, че животът ти може да приключи и по много по-трагични начини.

Сюзан Бет Пфефър ни пренася на страниците на дневника на шестнайсетгодишната Миранда. Те са изпълнени с нормалните за всеки тийнейджър вълнения – малките победи и загуби на училищния фронт, дразнещото поведение на близките й приятели, още по-дразнещите кавги с майка й, първи любовни трепети и големите очаквания за абитуриентския бал. Някъде сред всички ежедневности се промъква новината, че астероид предстои да удари луната. Ще бъде интересно зрелище и всички са подготвили телескопите си, за да го наблюдават отблизо. Няма поводи за притеснение – луната е преживявала много подобни срещи, доказателство за които са кратерите по повърхността й. И никой не е разтревожен. Докато астероидът не се оказва по-голям от очакваното.

В резултат на сблъсъка луната е изместена от орбитата си и се приближава опасно близо до Земята. Отприщват се всички катаклизми, които ужасяват човечеството от зората му до днес – огромни цунамита заливат крайбрежията, следват земетресения и вулканични изригвания, завинаги скриващи слънцето. Болести. Хаос. Глад. И неописуемо много жертви. Изведнъж настроенията в дневника на Миранда променят цвета си.

Има едно много угнетително чувство, което усетих както тук, така и в „Момиченцето с всички дарби“. Онова усещане, че животът някак си не е живот, когато е посветен само и единствено на оцеляването. Когато е сведен до смаляващите се запаси от консерви, ограничените количества вода и изчезващите топлина и сигурност. Когато всички дадености като електричество, Life as we knew it Susan Pfefferкомуникации и информация изчезнат и с тях пространството ти се смалява все повече и повече и не остане само това, което виждаш пред очите си. Когато майка ти трябва да реши кое от децата й има най-големи шансове да оцелее, за да му разпредели полагащия се дял от оскъдната храна, а ти да си длъжен да проявиш нужната за такава ситуация зрялост. Когато всякакви очаквания и мечти са безсмислени, защото светът е съсипан и вече нищо не може да ти предложи.

Тук обаче се проявява обаянието на „Живота, какъвто го познавахме“ – да откриеш смисъла на съществуванетo в окото на катаклизма и да съхраниш себе си сред целия този ужас. Сюзан Бет Пфефър изразява случващото се пестеливо, без помитащи метафори и красиви думи, така, както би го написало едно момиче, което преживява тежката промяна и пише в дневника си, без да е сигурно защо или за кого го прави. На фона на този крайно реалистичен стил емоционалните моменти са нежни и деликатни, а критичните ситуации те смачкват като в менгеме.

Макар да обожавам силните young adult  героини, които или са свръхестествени същества, или са Катнис, истината е, че Миранда до голяма степен е това, от което читателите имат нужда. Някой, който е като нас, с когото можем да се асоциираме, някой, който реагира като уязвимо човешко същество и постепенно се учи да проявява чисто човешка смелост. Някой, чиито страдания и страх за собственото му съществуване са болезнено познати за нас самите. Да наблюдаваш израстването й е като откровение – едно момиче със своите егоистични, капризни и лекомислени моменти, дете в много отношения, се превръща в млада жена, която се грижи за семейството си, която сама признава пред себе си: „Никога досега не съм осъзнавала, че мога да обичам толкова дълбоко. Не съм подозирала, че ще съм готова доброволно да пожертвам нещо заради други хора“. Звучи адски искрено от устата на един обитател на постапокалиптична вселена, извадена не от научнофантастичен роман, а от съвсем възможен сценарий за бъдещето на планетата.

„Живота, какъвто го познавахме“ е едно от най-зрелите, честни и замислящи coming-of-age заглавия, на които съм попадала. Цялата поредица „Последните оцелели“ се очертава да бъде тежко, но необходимо пътешествие през Апокалипсиса, през което човечеството ще открие има ли надежда и какво ще е бъдещето за тези, които тепърва прохождат сред разрушенията на този напълно променен свят.

Романът излиза на книжния пазар на 9 декември от издателство „Ибис“.