Да се завърнеш в света на герои, които познаваш, които си заобичал, с чиито болки, копнежи и тайни си дишал между редовете, е като да се прибереш у дома след дълго пътуване. Уютно е. Познато. Удобно, комфортно, сигурно. Всичко е точно там, където си го оставил… и все пак. Все пак отсъствието ти е променило въздуха. Или ти си се променил от чуждия въздух, който си дишал? Светлината е различна и в нея вещите ти изглеждат различни… или просто си свикнал с друга, чужда светлина?
Четенето на неочаквано продължение е точно такова завръщане. А четенето на „Праскови за кюрето“ (изд. „Прозорец“), третата книга за Виан Роше, е като да си налееш горещ шоколад в любимата чаша с глупава картинка, след като месеци наред си пил горчиво кафе в пластмаса.
„Праскови за кюрето“ е различна от „Шоколад“ и „Бонбонени обувки“. Това е книга за обърналия се вятър, книга, която започва с писмо от отвъдното. Писмо, което възлага мисия. А нима някой може да пренебрегне поръчение от отвъдното? Не и Виан, която винаги се вглежда за знаци и предзнаменования, която търси отговори в очите на хората и картите таро. Виан се завръща в Ланскане, където преди осем години пристига в началото на великденските пости, за да отвори шоколатерия точно срещу църквата. Скандално, нали? Така мисли и пламенното местно кюре, отец Франсис Рейно, който повежда свята война срещу Виан и нейните шоколади, домашна магия и съучастническа усмивка. Осем години по-късно вятърът е обърнал посоката си. Довел е обратно Виан, но този път дори кюрето се радва да я види.
Харис е подценявана писателка именно заради романтичния ореол, създаден й от „Шоколад“ и филма с Джони Деп и Жулиет Бинош. Всъщност тя има много тънък и верен усет за сложните отношения между хората, за разделението на „свои“ и „чужди“ и за фалша и лицемерието, за провинциалните нрави и бедните душици. И жестоко ги използва, за да пише и да разнищва проблемите, да ги представя в неочаквана и непозната светлина.
В Ле Маро, западналия „квартал“ на Ланскене се е изградила мюсюлманска общност, построили са си джамия, че и с незаконно минаре. Но всичко е наред, толерантно, европейско, изтънчено… Имамът се закача с кюрето, но внучките му играят футбол на улицата със сина на Каро Клермон и ходят на училище. Но за една сватба пристига една забулена жена с дъщеря си и скоро всичко се променя. Докато се огледаш, жените са започнали да носят никаб, а мъжете да се събират в спортната зала, да гледат недружелюбно и да си мънкат под носа. От другата страна на реката започват твърде често да споменават думи като „толерантност“ и „модерен“…
Това е книга за привидността. За това как винаги търсим решенията на проблемите на повърхността и никога не се замисляме, че нещата не са такива каквито изглеждат. Че можеш да заблудиш някого и без да го лъжеш – достатъчно е да го оставиш да вярва в най-удобната за него истина: тази, която очаква, тази, която харесва. Това е книгата за вечната битка между мъжете и жените, но в един нов и непознат ракурс. Сблъсък между Изтока и Запада има, но той не е там, където читателят е свикнал да го търси.
И все пак. Това е книга за завръщането у дома. За осъзнаването, че с времето най-непримиримите врагове често стават приятели. Книга, която те учи, че рано или късно вятърът обръща посоката си.
Ревюто е публикувано за първи път на 29.01.2013 г.
