Десет години са много, ако мериш времето в белези и книги. Малко, ако го мериш в започнати изречения, които още търсят края си. Творческа академия „Заешка дупка“ тази година празнува своята първа голяма кръгла годишнина – десетилетие, през което не просто е учила хората да пишат, а ги е учила да падат и да летят едновременно.
Казват, че след десет години брак хората си подаряват калай. След десет години „Заешка дупка“ подарява на литературата хора, които могат да я разклатят отвътре. Това не е просто академия, а място, където думи се преследват като заешки следи в снега и където историите растат встрани, наопаки и понякога с главата надолу. Говорим с Рене Карабаш за началата, за хаоса и за всичко онова, което не се побира в нито един учебен план.
Помните ли ясно онзи момент, в който решихте, че ще създадете Творческа академия „Заешка дупка“? Какво Ви подтикна?
Да. Преди 10 години стояхме с поета Августин Господинов (Илиян Любомиров) пред поредното писмо с молба да помогнем на наша почитателка, която пише стихове. Тогава винаги след края на наше литературно четене винаги идваше някой с готов ръкопис или принтирани стихотворния с молба за обратна връзка или помощ за издаване. Тогава ни хрумна идеята да направим такава Академия и то взе, че се случи. Тогава с помощта на НДК и сценариста Димитър Стоянович и режисьора Лъчезар Аврамов мечтата ни с сбъдна.
(снимка: Георги Казаков)
Как изглеждаше Академията в представите Ви тогава и как изглежда днес?
Пилотното издание на Академията, което тогава се казваше „Творческа Академия Валери Петров“, беше изключително успешно. Класовете бяха пълни и имаше голям интерес. Но при смяната на ръководството на НДК проектът нямаше как да продължи. Всеки от ръководителите му се захвана със свои проекти и аз реших да не оставям както се казва „магарето в калата“. Продължих сама борбата с вятърните мелници и така до днес.
Нарекохте я „Заешка дупка“ – препратка към Алиса и пътуването към чудатото. Какво точно обещава тази дупка на онези, които дръзнат да влязат?
Онова, което Заешката дупка не прави, е да обещава. Всичко зависи от участника и желанието му за работа в Академията. Ние даваме знанията през изключителните ни лектори, опитваме се да вдъхваме вяра и стимул на курсистите, че могат да се справят с всичко и в крайна сметка да постигнат целите си и един ден да имат публикувана книга, но наистина всичко зависи от тях самите. Имали сме примери с много талантливи курсисти, които ги мързи или са прекалено самоуверени в себе си, че да не направят нищо накрая, но сме имали и по-малко талантливи курсисти, които със здрава работа и усърдие постигат целта си и книгите им стават успешни. Все пак писането е 10 процента талант и 90 процента работа. Но разбира се, и само с работа не става, трябва и талант.
Какво означава да изграждате общност от творци? И как се поддържа усещането за дом, когато всеки търси себе си?
Изграждането на общност от творци е отговорна задача, тъй като държим на качеството на ръкописите, които излизат от Академията, но да не забравяме и че всеки писател си има своите читатели и се стараем да помагаме на всеки, който иска да работи и да се усъвършенства. Усещането за дом се създава от менторите в Академията, които по свой начин успяват да сплотят колектива и наистина да го превърнат в истинска Заешка дупка, в която всеки да се чувства в безопасност да разкрие своите емоции и мисли на хартия. Мисля, че това е едно от най-важните качества на Академията. Хората свършват работа вечер и нямат търпение да посетят курса и да се срещнат със „себеподобни“, които имат същите страхове и терзания относно писането си. Писателската среда е много важна в наши дни. Някои среди могат да те погубят като творец, други да ти дадат сила и стимул за развитие.
Кои са хората зад кадър, без които Академията нямаше да бъде това, което е?
Менторите. Макар че никак не са зад кадър, те създават облика на Академията. След това са участниците, които излизат от нея, публикуват книгите си и печелят награди. Човекът зад кадър съм аз. Отговарям за цялата организация на Академията. Понякога се включвам и като ментор, но само когато имам достатъчно свободно време, за да се отдам изцяло на класа си.
Как бихте описали Академията – повече школа или повече терапевтична лаборатория за вътрешен живот?
По-скоро второто. Училище на живота. Писането е само предпоставка. То е на преден план, но на едно друго ниво Академията е лаборатория за душите, които са забравили какво ги кара да се чувстват живи и щастливи. Мнозина са преоткрили истинското си аз и са се върнали към мечтите си, които са заровили заради битовизми и семеен живот. Затова и „Заешката дупка“ е кауза за връщане на човека към самия него.
Как се преподават неща като „глас“, „стил“, „смелост“ – и може ли въобще да се преподават?
Има много дебати по темата. Не. Тези неща не се преподават. Това, което правят менторите, е да помогнат на участниците в Академията да открият своя глас и стил, работейки с най-добрите примери от литературата.
Кога се чувствате по-уязвима – когато издавате своя книга или когато четете чужди текстове, търсейки в тях искреност?
Никога не се чувствам уязвима, когато издавам своя книга. Уязвима съм била при самото написване на текста, но след това нямам никакъв страх и притеснения, че ще изложа душата си на показ пред читателя. Случвало се да се чувствам уязвима, когато прочета чужд текст, който рефлектира на моя емоция или болка. И смятам, че така се чувстват някои мои читатели, когато четат книгите ми. Което е в крайна сметка е красотата и смисъла на литературата.
Какво мислите за т.нар. „литературен пазар“ в България? Подготвяте ли курсистите си и за неговите капани?
Да, стараем се да им даваме реалистични и обективни представи, когато завършат Академията. Предупреждаваме ги, че сега предстои трудната част – намирането на издател. Казваме им да се въоръжат с търпение и да не се отчайват ако получат отказ, защото рано или късно чудото се случва, просто не трябва да се отказват.
Често говорим за „гласове, които трябва да бъдат чути“. Виждате ли вече новите гласове, които идват след Вас?
Със сигурност има гласове, които се задават и излизат от Академията. Много от тях вече се чуват отчетливо. Те абсолютно заслужено и убедително заеха местата си в съвременната ни литература. Това са Нели Станева, Ралица Николова, Антония Апостолова, Иван Комита и много други, за които тепърва ще чуваме. Успехите им изключително много ме радват и ми дават стимул да продължавам да организирам Заешката дупка.
Има ли тема или формат, който още не сте реализирали, но Ви се иска да бъде част от Академията?
Да, има. В момента работя по него, но все още е конфиденциален. Когато е готов, „Аз чета“ ще разбере първи. Обещано.
Къде искате да видите Академията след още 10 години?
В цяла България.
Може би няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че има места, където литературата все още е игра и оцеляване едновременно. „Заешка дупка“ вече десет години е едно такова място. И колкото и книги да излязат оттук, най-важното остава усещането, че падането може да е полет, ако вярваш на думите.
Повече за юбилейното издание на Творческа академия „Заешка дупка“ прочетете тук.
Вижте и как чете Рене Карабаш.
