Елиза е журналистка. Нейната работа е да намира истории. Да свързва точките. Но когато историите започват да я затрупват лавинообразно, свръхсвързаният ѝ свят започва да губи смисъл. Тя търси убежище в древна европейска гора, където се надява да избяга от призраците си, да се вслуша в себе си, да намери изгубен приятел и да картографира наново собствения си ум. Но вместо това, се натъква на хора, които бягат от нещо много по-голямо. Докато постепенно се сглобява наново, Елиза започва да следва и една история. История за миграцията, за движението на материя, митологии, звезди и хора през граници: географски, политически и биологични.
В романа „Домът на Орион“ от Юлия Федорчук (изд. ICU, преводач: Крум Крумов) заглавието препраща към съзвездието Орион, което играе ключова роля в структурата и символиката на произведението. Орион, видим почти от всяка точка на Земята, от векове вдъхновява различни култури, пораждайки множество митове и легенди. В книгата на Федорчук съзвездието Орион изпълнява функцията на свързващ елемент между отделните истории, като едновременно наблюдава героите и е наблюдавано от тях.
„Домът на Орион“ е роман за крехкостта на човека в свят, който все по-трудно побира едновременно умората, грижата и надеждата. В него Юлия Федорчук преплита личното и планетарното, интимната уязвимост и тревожния пулс на съвремието в тих, но дълбоко въздействащ разказ. „Изключително трудно е човек да остане съзнателен за цялото страдание и разрушение в света и да не се срине – пише авторката в предговора към българското издание на романа. – Но и да отвръща поглед, както прави Елиза в началото, не е решение. Тогава какво да направим? Моето намерение не беше толкова да дам отговор, колкото да формулирам този фундаментален въпрос по нов начин. Каня ви да придружите Елиза в нейното трудно пътуване, макар че в крайна сметка е важно всеки да стигне до собственото си място. Надявам се тази книга да ви помогне да откриете своето.“
По повод българската поява на книгата, на 15 май в София ще гостуват авторката и преводачът Крум Крумов, благодарение на когото този роман достига до българските читатели. Посещението е част от международната програма LITERRA на Фондация „Олга Токарчук“, посветена на литературния обмен и на срещите между автори, преводачи, студенти и читатели в различни европейски градове, и се осъществява със съдействието на Полския институт в София. В рамките на гостуването е предвидена и работилница със студенти полонисти в Софийския университет, посветена на литературния превод като практика, отговорност и съавторство. Вечерта Юлия Федорчук и Крум Крумов ще се срещнат и с публиката в разговор в книжарница Umberto & Co., воден от Невена Дишлиева-Кръстева.
Юлия Федорчук е писателка, поетеса, преводачка и преподавателка във Варшавския университет, където е съоснователка на Центъра за екологични хуманитарни науки. В творчеството си изследва отношенията между човека и планетарната среда и ролята на литературата като съзидателна сила. Авторка е на романи, разкази, стихосбирки и есета, сред които „Под слънцето“, „Домът на Орион“ и „Киборгът в градината: въведение в екокритиката“. Носителка е на наградата „Вислава Шимборска“ за „Псалми“, а нейни текстове са преведени на повече от двайсет езика. Сред преведените от нея автори са Джордж Оруел, Лора Райдинг Джаксън, Лори Андерсън и Форест Гандър.
Крум Крумов е преводач от и на полски език. Завършва славянска филология с полски език в ПУ „Паисий Хилендарски“ и туризъм в Лодзкия университет. Преподава в Института по славянски филологии към Познанския университет „Адам Мицкевич“ и е носител на наградата „Проф. Ванда Смоховска-Петрова“ и на наградата на СПБ за превод на хуманитаристика. Сред преводите му са „Книгите на Яков“, „Емпузион“, „Анна Ин в гробниците на света“, „Чувствителният разказвач“ и други книги от Олга Токарчук. Автор е и на книгата „Около Исландия за 14 дни“.
Елиза
Ударът е мощен; времето, онази частица от секундата, в която се случва катастрофата, се разтяга и разслоява, за да побере в себе си – или по-скоро в моя клет, тромав ум – петното гъст мрак, изстреляло се като камък от прашка откъм крайпътните храсти, последвалия мигновено трус, натискането на спирачката и мисълта, че трябва да дам газ и да продължа – защото може би все още има шанс да избягам. От какво? От ситуацията, която тепърва се оформя в съзнанието ми и следователно все още е неокончателна, от петното мрак, което още няколко примигвания след сблъсъка свисти със свръхскорост по шосето, докато не пада в канавката и все още би могло да се търкулне обратно там, откъдето е дошло, и да се слее със среднощния фон.
За жалост, стана, каквото стана.
Спирам, гася двигателя. Когато изключвам фаровете, тъмнината става непрогледна. Наоколо няма никого; ако не броим учестеното блъскане на сърцето ми, цари пълна тишина. Всъщност не знам къде точно се намирам; бях огледала добре картата в Гугъл и ми се струваше, че познавам района наизуст, в същото време май излиза, че току-що съм се загубила. След няколко мига откъм гората изплуват черните силуети на дърветата, безлистни, ужасяващи като скелети на някакви парализирани създания. Каквото и да съм прегазила, едва ли е имало шанс да оцелее. Изкушавам се да потегля, нищо да не видя, нищо да не знам, да не поемам отговорност, да не се товаря с поредния проблем. Но се превъзмогвам и слизам от колата. Пресичам шосето. Точно в този момент луната се плъзва иззад облаците, хилавата ѝ светлина пада върху поскрежената трева. Влажно и студено е. Поглеждам си телефона, пак няма сигнал.
След здрачаване зрението ми отслабва, все повече проблеми ми създава най-вече лявото око, така че минава известно време, преди да фиксирам жертвата си. Неголяма, слабичка котка, черна, с бяло петънце върху челото. Лежи просната на една страна, прилича на мокър парцал. Още е жива, виждам, че диша с усилие, от муцунката ѝ се стича струйка кръв.
Присядам до нея. Отблизо ми изглежда чужда, сякаш е попаднала в моя свят от друго измерение, сякаш се е сгромолясала тук през пукнатината на онази частица секунда мое невнимание, сякаш не съм причинителката на произшествието, а жертва на грешка, неточност, смущение. Да, нещо беше заяло и затова животът беше спрял да работи. Вече от доста време не работеше. Ясно е, че нещо се бе разместило. Дълго седя неподвижно, заслушана в биенето на собственото си сърце. Когато блъскането се уталожва, ме обзема умора. Умора толкова тотална, че нямам друг избор, освен просто да легна и да затворя очи, макар под мен да има само студена, мокра трева. Лежа неподвижно до сгазеното животно, усещам в главата си абсолютна празнота, никаква мисъл, пълно изтощение. Фантазирам си, че ще си остана тук – някой някога ще ни открие, някой някога ще намери решение, някой ще ни вземе оттук…
Твърде бързо обаче ми става студено. Идва ми наум пълна с топла вода вана и след това вече не мога да се отърва от мисълта за нея. Представям си, че когато се върна във варшавското си жилище, ще прекарам цяла вечер във ваната, в четене на нещо релаксиращо. Това все още е възможно в потрошеното ми тяло, в потрошения ми свят. За целта обаче трябва да стана. Мисълта за топлата вода е почти болезнена, макар да мръзна едва от четвърт час. Започвам да съжалявам за тази авантюра, не мога да си спомня какво всъщност съм искала. През тялото на котката пробягва тръпка. Смъртта се асоциира със студа, понеже мъртвите тела се вкочаняват, сякаш сковани от лед, но дали на умиращите наистина им е студено? На мен ми беше.
– Отлитай вече – прошепвам на животното, – твоето време дойде.
Съжалявам, че не знам никаква молитва, никаква песен за смъртта. Едва сега усещам нещо като тъга. Парадоксално, това ми носи облекчение. Сякаш най-сетне, поне за миг, се бях слепила с действителността.
Можете да поръчате „Домът на Орион“ в сайта на издателство ICU и в Ozone.bg.
