Прекрасно е да влезеш в книжарница, да прекараш час-два в нея, разлиствайки различни хартиени съкровища, накрая да се спреш на едно (две, три?) и да си излезеш предоволен от новата покупка. Ето това наричам аз удовлетворителен шопинг!
Има обаче и други начини една книга да стигне до теб, някои стандартни, други – не съвсем. Днес смятам да ви разкажа историята на номер 42 от „Romantic Violence. Memoirs of an American Skinhead“.
От тази биография има издадени сто бройки, които авторът сам разпространява в САЩ и Европа, и четиресет и втората се оказа в моите ръце след прочетено ревю на Георги Грънчаров в „Библиотеката“. Свързах се с книжния блогър, за да споделя, че съм впечатлена от историята, която е описал, и той ми изпрати книгата по куриер. Така тя пропътува още петстотин километра и вярвам, че ще продължи своя път и посланията й ще стигнат до хора, които имат нужда от тях.
Кристиян Пичолини е роден в САЩ, в семейство на италиански имигранти, които заминават отвъд океана, за да осигурят най-доброто бъдеще на семейството си. За целта работят почти денонощно и неуморно. С честен труд малко по малко стъпват на краката си, но на висока цена. Малкият им син е отгледан от баба си и дядо си, които, макар да го даряват с безгранична обич, не могат да заместят родителите. Кристиян страда силно от липсата на внимание и време, прекарано с майка си и баща си. Чувства се недостатъчно значим за тяхното внимание, търпи и подигравките на съучениците си в училище, защото е различен.
Семейство Пичолини се премества в по-богат квартал, но това само засилва различията между Кристиян и обкръжението му и чувството за идентичност и принадлежност му липсва все по-болезнено. Когато е на четиринайсет години, се чувства най-уязвим, държи се непокорно и дръзко с родителите си. Губи всякакъв респект от тях и се отдалечава с бързи крачки от семейството си и ценностите, в които е възпитаван. Не защото е лошо момче, най-малкото защото е глупав. Напротив, Кристиян е дете с буден ум, израснало в духа на строгите католически норми. Но това просто не е достатъчно, когато не се чувстваш обичан…
Кристиян Пичолини (снимка: Mark Seliger)
Тинейджърът става побойник, сменя пет училища за четири години, докато накрая не намира отговор на въпросите, които го терзаят – в идеите на местна неонацистка група. Там най-после Кристиян се чувства значим, като част от нещо голямо, с ясни цел и мисия – да защитават американския народ от пришълците в страната му. Според неонацистите те са пиявици, които смучат от социалната система и заемат работните места на американците. Борбата срещу тази несправедливост се превръща в кауза за младежа, който през целия си живот се стреми да постигне нещо велико.
Главатарят на групата влиза в затвора, когато Пичолини е на шестнайсет години, и той заема мястото му. Сега Кристиян е начело на движението White Power („Бялата власт“) и омразата към другите раси и капитализма се развихря с неподозиран за самия него размах. Интересно е, че в разказа му той не опитва да омаловажи агресията и сляпата мъст, които са го движили, но подчертава, че зад тях е стояла висша мисия – да закриля онеправданите. Читателят вижда нагледно колко лесно е един млад и объркан човек да попадне в капан от лъжливи обещания, да приеме за свое верую чужди за душата му убеждения, стига само да се почувства приет и ценен. И какви ужасяващи последици може да има това.
В своя автобиографична историш авторът описва смразяващи кръвта сцени – толкова страшни най-вече поради факта, че не са плод на въображението му, а голата и жестока истина. Седемнайсетгодишният Кристиян се сдобива с нелегално оръжие. Една вечер чува шум под прозореца си и само по чудо не застрелва майка си в лицето. Това дълбоко го потриса, но не е в състояние да го откаже от пътя, по който е поел. Нещо друго трябва да се случи.
За щастие, повратен момент в живота на Пичолини идва не с необратима трагедия, а с любовта. Не очаквайте сладникава развръзка, „Romantic Violence“ не е вълшебна приказка с розов край. Кристиян не се отказва от идеите и целите си за една нощ. Пътят, който извървява, докато стигне до своите прозрения, е трънлив и дълъг, а цената, която плаща, се оказва твърде висока. Но светлина в тунела има. След осем години в неонацистките кръгове той намира силата да осъзнае грешките си. Как ли? Помощта идва от най-неочакваното място – хората, които е презирал и потъпквал, му подават ръка.
През 2010 г. Кристиян Пичолини основава Life After Hatе – организация, която се състои от бивши крайно десни екстремисти и помага на младежи и възрастни да разберат, че отговорът на проблемите им не е в омразата. В свое интервю за Българско национално радио Кристиян споделя, че изводът от всички срещи на Life After Hate е един:
На всички им липсва обич.
Една от пътуващите бройки на „Romantic Violence“, оставена в Мексико (снимка: официалната фейсбук страница на Кристиян Пичолини)
През 2016 г. организацията стартира Exit USA – програма, която насърчава отказването от идеите за превъзходство на бялата раса. Кампанийно видео за борба с омразата дори носи награда „Еми“ на Пичолини.
Днес той обикаля света, изнася лекции, разпространява посланието за нужда от разбиране и приемане на различните от нас и променя животи. Бил е и в България, за да говори за книгата си, но защо толкова малко хора чуха за него? Нима темите, които повдига, не са актуални и належащи за обществото ни? Или пък примерът му не е достоен за споделяне?
Мисля, че „Romantic Violence“ е дълбока, искрена книга на един смел човек, който не се страхува да разкаже своето тъмно минало, за да помогне на тези като него, подхлъзнали се по пътя на омразата. Вярвам, че изповедта на Пичолини дарява надежда, възможно е дори да спаси нечий живот и без съмнение заслужава да стигне българските читатели с един хубав превод!
Затворих последната страница и усетих нужда да говоря с човека, преживял всичко описано. За радост, в днешно време това не е невъзможно и веднага пратих един имейл до Кристиян. Вече знаех, че ще пиша и ревю за „Аз чета“, и го помолих да каже нещо на нашите читатели. Съвсем скоро получих отговор и споделям посланието му, защото то е написано специално за вас! Преводът е мой:
Когато посетих красивата и горда България, видях много градове и срещнах много хора. Видях също страх и изолация в много очи, дори лицата да се усмихваха. Очите не лъжат. Земята ви има толкова красива култура, благодарение на приноса на различни народи през вековете, но това носи и вашата борба за идентичност. Както в една яхния от месо и зеленчуци, вкусът идва от комбинацията на съставките, но всяка една от тях поотделно не губи своя индивидуален аромат. Всяка е еднакво важна и въпреки това сама не може да създаде вкуса на яхнията. Трябва да се научим да приемаме нашите различия, без да се страхуваме, че ще загубим своята идентичност. Омразата се ражда от игнорирането. Страха е неин баща, а изолацията – нейна майка. Родени сме, за да изпитваме емпатия и да не губим надежда.
Изпращам „Romantic Violence“ – номер 42, по своя път. Дано стигне и до вас!
Ревюто на Георги Грънчаров може да прочетете тук.
