Не прилича на нищо, което познавам или за което съм чела.
Опитвам се да се сетя дали съм срещала подобни герои? Не успявам. Питам се дали не ги разбирам, защото са твърде далеч от мен, или защото писателят не си е свършил докрай работата?
Героите на Паоло Джордано са оригинални, а писането му създава фина атмосфера от емоции, която въздейства на читателя. Колкото повече разсъждавам, толкова по на място ми изглеждат всяка дума и жест и романът ми се струва все по-добър.
Героите на „Самотата на простите числа“ (изд. „Colibri“) са различни, странни и много тъжни. Но тяхната тъга не е звучна и демонстрираща се, а е тиха и търсена. Те са се вкопчили здраво в нея, защото нещо непредвидено се е случило на много ранен етап от живота им.
Матия изгубва сестра си, а Аличе претърпява зловещ инцидент. От този съдбоносен ден двамата спират да живеят. Фокусират се в точно определен момент, без да имат сили или желание да го превъзмогнат, а светът продължава да съществува и момичето и момчето (момиче и момче, защото почти до самия край на романа те не порастват, въпреки че вече не са деца) са принудени да взимат още и още решения, осъзнати или не.
Той се самонаказва като бяга от хората, а тя се саморазрушава, потънала в чувството си за отхвърленост.
…да се чувстваш особен е най-ужасната клетка, която човек може да си построи…
И въпреки че искат различни неща – Матия да изчезне, а Аличе да бъде приета, те си приличат в самотата и тъгата си. Приличат си, без да могат да го разберат, без да могат да го назоват. Връзката им също като тях е странна и парадоксална. Тя е лек и болест, от която не искат да оздравеят, но която ги приковава в нищото.
Беше го търсила, защото имаше нужда от него, защото от вечерта, в която го остави на онази площадка, животът й се бе търкулнал в една яма и не се бе мръднал повече оттам. Матия беше краят на това заплетено от годините кълбо, което тя носеше вътре в себе си. Ако все още имаше някаква възможност, трябваше да дръпне този край, който стискаше сега между пръстите си.
Героите на Джордано живеят с „тежестта на последствията“ под стъкло, което не пропуска нито капка щастие. Отказали са се от най-естествените действия и са неспособни да си вземат каквото искат от живота. Затворът им е доброволен, но трябва да се отбележи, че присъдата им е безкрайно несправедлива, защото те изкупват грешките на своите родители.
…никога незапочнати разговори, от извинения, които е трябвало да бъдат дадени и получени, от спомени, подлежащи на коригиране, но запазили се неизменени.
И да, има надежда, но понякога тя стъпва като котка и е трудно да разбереш, че е наоколо.
P.S. „Самотата на простите числа“ е литературен дебют на безспорно талантлив автор, който според мен развива потенциала си (за справка може да прочете въодушевеното ми ревю за „Човешкото тяло„). Мотивът за разрухата на тялото, който е загатнат в „Самотата на простите числа“, намира своето продължение и надграждане във втората книга на Джордано. С нетърпение очаквам третата.
Още едно ревю за „Самотата на простите числа“ можете да прочетете тук.
