Няма да се впускам в дълги обяснения колко много харесвам Кормак Маккарти – правила съм го неведнъж в препоръки и ревюта за любимите ми негови романи „Кървав меридиан или вечерното зарево на Запада“ и „Пътят“. Последната книга от автора, която излезе на българския пазар – „Сънсет Лимитид“ (изд. „Пергамент Прес“), няма нищо общо с останалите, които сте чели.
Първо ме изненада с обема си, защото е доста по-кратка. Въпреки малкия брой страници обаче успява да накара читателя да види (и разбере) две гледни точки, които са коренно различни една от друга. Поговорката „Не можеш да кажеш на черното бяло“ важи в пълна сила в „Сънсет Лимитид“, а философските разговори и ярките персонажи правят описаното повече от интересно.
Черният: Значи, като е наближил рожденият ти ден, си решил, че това е правилният ден.
Белият: Кой знае? Може би рождените дни са опасни. Също като Коледа. Украси, висящи по дърветата, венци по вратите и провесени разпънати тела из цяла Америка.
„Сънсет Лимитид“ се води роман в драматична форма. На доста места се споменава, че може да се приеме и като пиеса. Цялата книга е изградена като диалог между Черният и Белият – главните герои, които в типичния за Маккарти стил нямат имена. След случайна среща помежду им в нюйоркското метро, когато единият спасява другият от самоубийство, двамата се озовават в стая. Там ще последва един от най-запомнящите се разговори, на които сте присъствали (пък било то и четейки го).
Белият е професор, разочарован от всичко в живота си. Черният е бивш престъпник, вече проповедник. Контрастът между разбиранията им е толкова голям, че сами няма да повярвате как е възможно това. Същевременно ще осмислите позициите им вътре в себе си и няма да можете да застанете на ничия страна. Във всеки от нас може да има частица и от двамата, но в творбата героите не са изградени така. Докато Белият е меко казано разочарован от съдбата си и вижда изход единствено в края на съществуването си, то Черният се опитва да му вдъхне надежда и да го насочи по друга пътека, която не таи смърт.
Белият: Значи понякога силите ти се изчерпват, признаваш се за победен, изпадаш в отчаяние и в това състояние се хващаш за нещо нематериално, в което няма никакъв смисъл, и се държиш за него на живот и смърт. Това добро описание ли е?
Черният: Е, би могло да се каже и така.
Белият: Но в това няма никакъв смисъл.
Кормак Маккарти (снимка: AVClub)
Философският разговор и думите, които всеки от тях изрича, показват на читателя колко силно вярват в гледните си точки. Белият не иска повече да има нищо общо с този живот, дори е убеден, че смъртта е единственият добър изход от всичко това. Той успява да обясни и разясни възгледите си по най-интелигентния начин – до такава степен, че самите вие ще се замислите дали понякога смъртта наистина не е най-добрият избор. Какво друго му остава на човек след редица разочарования и болка?
Черният, от своя страна, се опитва да убеди събеседника си в правотата си, като му показва противоположна гледна точка. Тогава читателят вече не е сигурен кой от двамата би подкрепил. Разбирания им са на двата полюса и изобщо не се пресичат.
Темите, тъмните краски и безкомпромисният стил на Кормак Маккарти превръщат „Сънсет Лимитид“ във върховно удоволствие за читателя. Религия, самоубийства, цената и смисъла на живота, и философските възгледи зад всичко случващо се ще ви оставят привкус, над който ще размишлявате дълго след прочита. Ценностите, останали или изпарили се, отчаянието и леко прозиращата надежда изпълват с необходимата тръпка, така че нито да можете да оставите книгата, нито да искате тя да свърши.
Какво е животът и идва ли момент, в който трябва да се откажем от него? Може би ще получите отговорите накрая на историята.
Прочетете ревюто на Габриела за „Тук няма място за старци“ тук. Също така може да хвърлите поглед на ревютата на Ася за „Кървав меридиан или вечерното зарево на Запада“ и „Пътят“.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
