„Седмица на милосърдието в Истанбул” е сред любимите ми придобивки от тазгодишната Алея на книгата във Варна. Интересът ми към нея се пробуди, докато подслушвах съседите по щанд от издателство „Парадокс”, които горещо я препоръчваха на преминаващите книжни ентусиасти, разказвайки им за нестандартната концепция на книгата. Концепция, която неизбежно запали и мен.
В продължение на седмица турският писател Мурат Гюлсой изпраща на седем свои познати седем рисунки на сюрреалиста Макс Ернст. Задачата на въвлечените в проекта е да записват автоматично всичко, което премине през главата им, щом погледнат рисунките. Странна, но изключително плодотворна идея, от която се е получила безкрайно интригуващ експеримент.
„Седмица на милосърдието в Истанбул” не разказва истории, а хора. Не е книга, а колаж от личности, живи кръпки, пришити заедно, за да се получи роман. Различни гласове, които ни притеглят дълбоко във вътрешните светове на разказвачите, в най-интимните и непрогледни кътчета на същността им, за които те пишат без срам, освободени от сюрреалистичната странност на изпратените им рисунки. Подлъгани от привидната им абсурдност, участниците в проекта почват да разсъждават не върху черно-белите миниатюри, а върху себе си – върху провалените си животи, върху неосъществените си амбиции, заровените си страхове и потиснатите си страсти.
Любопитно е да видиш как всеки един от „милосърдната седморка” вижда в мистичните и изпълнени със символизъм рисунки на Ернст нещо коренно различно от останалите и сам избира в какъв тип проза да опакова смисъла им. Можете да изберете своя любимец измежду плътните и меланхолични текстове на Али, чувствения поток на мисълта на родилката Дениз, загадъчните импресии на Ямур, художествените анализи на университетската преподавателка Айше, протяжните излияния на възрастния Халил, поетичните абстракции на политическия активист Акън и горчивите изповеди на неосъществения писател Ерол.
Първоначалният скептицизъм на героите към приумицата на общия им познат писателя постепенно преминава в болезнена необходимост да изливат себе си върху листа. Те несъзнателно търсят повод да споделят, издирвайки себе си във всеки малък детайл, който Ернст е заложил в рисунките си. Тежък е последният ден, моментът, в който се налага да сложат точка и да се запитат „А сега какво?”
До самия край на книгата не можах да преценя дали „Седмица на милосърдието в Истанбул” е реално осъществен експеримент или някаква литературна мистификация. Наистина ми се иска да е първото, макар вторият вариант да ми се струва по-правдоподобен. Честно казано, не мога да си представя седем произволни личности да се доверят така лесно на Негово Величество Писателя, било то и в името на изкуството.
Каквато и да е истината, за мен резултатът от експеримента на Гюлсой беше, че до края на Алеята горещо препоръчвах „Седмица на милосърдието в Истанбул” на всеки, когото уловях да я разглежда. Това е един от онези романи в библиотеката ми, които ме убеждават да бъда по-широкоскроена, опре ли до литература, и да не се колебая да давам шанс на книги с по-експериментална структура. Сред тях със сигурност има много приятни изненади и „Седмица на милосърдието в Истанбул” е чудесен пример за това.
