„Един разказ от Календара, с който свършва лятото и сред веселото настроение на първия учебен ден подмолно се включва есента.“ Така ни представи Александър Шпатов разказа си „Септември“, един от водещите в сборника му „Календар с разкази“. С този текст пожелаваме на всички успешна нова учебна година. А за тези, които няма да имат удоволствието да прекарат следващия „учебен сезон“ в училище или университета… просто се насладете на спомените…
Мъжът с букетите паркирал още в седем сутринта, отворил капака на комбито, извадил сгъваемата масичка, подредил кофите с цветята, сложил им цените и дал да се разбере, че в този ден тепърва имало да се случва още доста. Малко по-късно запристигали и първите родители, заизбирали най-красивите цветя, а децата непременно се намесвали за панделките и хартията. Мъжът увивал набързо всичко, подрязвал мокрите дръжки и дори се опитвал да извие с ножичка крайчетата на панделката, което допълнително изнервяло заформящата се опашка.
След още малко туткане за рестото майките взимали готовите букети, връчвали ги на все още сънените си първолаци и за пореден път им обяснявали как да ги държат и какво трябва да правят с тях. Онези родители пък, на които още не им бил дошъл редът, гледали все по-притеснено часовниците на телефоните си, ядосвали се как не им е останало време вчера и пак оправяли нещо по прическата на детенцето си.
В крайна сметка към девет без малко както цветята, така и опашката свършили, мъжът затворил капака на празното комби и го подкарал доволен. Междувременно родителите завлизали един след друг в двора, ориентирали се къде точно трябва да заведат децата си и ги целували последно за късмет. (Целувките разбира се веднага били избърсвани в ръкавите на ризките).
С чисти и изгладени дрешки, изрязани нокти и без никаква ушна кал, децата се строявали по класове според пресните тебеширени линии из асфалта на двора, но редът общо взето траел само докато учителките били наоколо. После едни почвали да търсят или да махат на майките, бащите, бабите, братчетата и т.н., други от по-големите се събирали с приятелчетата от съседните класове и разказвали един на друг летата си, а трети просто позирали пред очите на апаратите и камерите, за да можело емоциите от този ден да се превърнат в подобаващо количество мегабайти, заместващи услужливо своеволията на паметта.
После май имало проблеми с микрофона и слово от някого, дори може би и ученици със знаме или нещо подобно. Било точно както всяка година, с малко повече патос от колкото било нужно, но първолаците тепърва трябвало да пораснат преди да го разберат. Накрая естествено забил и първият звънец, затихналият двор отново се разбръмчал по-силно и весело от когато и да било, а учителките използвали именно този момент, за да поведат класовете навътре в училището.
Децата за първи път вървели по измитите с белина коридори, гледали снимките и картините по стените и накрая стигали до прясно боядисаните стаи. Тук учителката определено се била постарала за истински хубавото им посрещане. Едно изящно изписано „Добре дошли, мили ученици” за онези, които вече знаели да четат, а за ненаучените вкъщи оставала украсата от стотици малки и големи цветя във всички възможни нюанси, с които учителката разполагала, докато рисувала дъската през цялата минала седмица.
Първолаците – някои веднага, а други с малко повече подканяне – си избирали другарче, сядали с него на още ненадрасканите чинове и закачали чантите си отстрани. После учителката се представила, научила и техните имена, разказала им какво значи да си в първи клас, раздала им програмата, напомнила им какви тетрадки и пособия трябвало да си носят и им поговорила още малко хубави думички за кураж, преди да им каже, че днес вече са свободни да си ходят.*
На тръгване, точно според указанията на родителите, децата едно след друго й подарявали букетите. Учителката си давала вид, че се радва съвсем искрено и докато бюрото й се затрупвало с повече цветя, отколкото имало на изрисуваната дъска, тя правила така, че всяко дете и всеки букет да изглеждат специални. 26 деца и 26 огромни букета! Струвало й се, че цветята миришели толкова силно, че й трябвало да отвори всичките прозорци на стаята, за да не се задуши.
Малко след като децата се разотишли и коридорите утихнали, една след друга започнали да идват и колежките от съседните класове. На бюрото й вече нямало никакво място и затова те трупали букетите направо по чиновете. Съгласно уговорката, учителката им плащала по 3.50 на бройка, колежките прибирали парите, благодарели й още веднъж и в крайна сметка си признавали, че са запазили по няколко калии и рози за себе си.
Това естествено не било кой знае какъв проблем, така че към единайсет и нещо учителката звъннала на мъжа си, че можел да идва. Мъжът пристигнал почти веднага, паркирал комбито направо в двора и се качил горе, за да й помогне с пренасянето. Само за пет минутки, цветята отново били натоварени, мъжът и жената се качили в колата и потеглили.
На алеята пред гробищата, двамата цигани, от които били заели цветята вчера, отдавана вече ги чакали.
* Първият учебен ден е толкова хубав именно защото не е учебен.
