Всичко започна с един разказ… Не, момент. Не така. Да започнем културно.
Сергей Лукяненко е един от най-бележитите съвременни руски фантасти. Роден е в Казахстан и по образование е лекар-терапевт… Работи като редактор в списанието за научна фантастика „Светове“. Първото му публикувано произведение е разказа „Нарушение“, който излиза през 1987 г. на страниците на списание „Заря“. Професионално се занимава с литература от 1993 г. Става популярен сред читателите на научна фантастика след излизането на повестта му „Рыцари Сорока Островов“ („Рицарите на четиридесетте острова“), която е публикувана през 1992 г. Той е член на журито, връчващо наградата „Странник“.
О, не, зарежи това. Така няма да се получи.
Всичко започна с един форум, в който пишех по онова време. Някой беше препоръчал Лукяненко в темата за киберпънк. Тогава предимно си взимах книги от библиотеката и си спомням, че доста рових из сектора с фантастика с надеждата да попадна на нещо негово, но уви. А много исках да разбера защо го хвалят толкова. Естествено, като всеки сраснат с компютъра тинейджър и аз потърсих името в google (тогава още не използвахме „google-нах“ ). И попаднах на разказа „Човекът, който не умееше много неща“. Не мисля, че някога съм се влюбвала по-силно, отколкото в този разказ. Цяла нощ четох каквото имаше в нета. По-късно, вече през лятото, когато изоставих компютъра в полза на Морската градина, един човек предложи да ми даде книгата…
Коя книга ли? Ами тогава имаше само „Лабиринтът на отраженията“… чела съм я толкова пъти… мисля, че няма издание, което да не съм чела. Онова старото на „Квазер“ още (помните ли това издателство?), после новото, чела съм я от монитор, от Kindle. И макар с времето тя да отстъпи място и вече да не е най-любимата ми книга на Лукяненко, все още пазя специално място за нея в сърцето си. Идеята за виртуалния град и първите проблясъци на иронично-зядливото му чувство за хумор (авеню Уилям Гибсън ли?), особената самота, в която живеят повечето от героите му, фактът, че уж обикновените хора се оказват най-необикновенни… всичко това ме спечели завинаги. „Дълбина, дълбина, пусни ме…“
„Фалшивите огледала“ ме разби. Просто… не мога да повярвам как преобърна онова почти приказно „и заживели щастливо“. Как то се оказа илюзия, психоза, начало. Приятелствата в книгите на Лукяненко са силни, мъжки, строги и безрезервни. Тъкмо си мислиш, че не можеш да харесваш някого повече от Леонид и… се появява Чингиз… ах, Чингиз!
Патрулите! Ама разбира се, че трябва да пиша за „Патрулите“. И тук предпочитанията ми малкпо се отколняват от традиционните – предпочитам „Сумрачен патрул“ пред останалите, тъгувам за съдабата на Алиса и Костя… мисля, че това е едно от най-специалните неща на тази поредица. Много автори пишат за баланса между силите на Светлината и Мрака. Но като че ли Лукяненко е единственият, който успява да те накара да съчувстваш на лошите, на Тъмните. Заради Антон Городецки прослушах руски рок, пак заради него се опитвам да вземам решенията си с „горещо сърце, чисти ръце, хладен ум…“. Завулон и Хесер, тези вечни актьори, вечни съперници,… заклети врагове и все пак свързани от хиляди години, от едно особено приятелство. Приятелство извън категориите. Харесвам новите издания – твърдите, красиви корици… но моят „Нощен патрул“ си остава мекото, направено на парцал от четене първо издание – и за мен то е безценно, защото… не, чакайте, още е рано за това. Вместо това нека изгледаме заедно трейлърът на „Нощен патрул“ на Тимур Бамбектов. Кой каквото ще да казва, обаче това е един от най-красивите филми, които съм гледала. Холивудските 150034939-Dта да ходят да пасат калинките.
Да си поговорим още малко за книгите. Наприемр за „Студени играчки са звездите“ – книга, която ме смачка. Мрачна, тежка… пленителна. И свършваща толкова на място, че продължението „Звездната сянка“ почти ме ядоса. Как смее някакъв си там автор да ми разваля книгата с продължение?!…
Напоследък вече свиквам. С неочакваните продължения. Което пък не ги прави чак толкова неочаквани. Само едно не проумявам все още… Защо Лукяненко държи да нарича всички жени в книгите си девойки? Тези, които не са девойки,… обикновено са прекалено фатални и опасни за героят. А девойките… и те са едни, оф! Абе, не, няма да мрънкам. Прекалено хубаво пише за другите неща, че да търся достоверност на женските образи в книгите му.
Все още се радвам на всяка излязла негова книга като малко дете. Нещо повече… на първият ми Панаир на книгата през 2007 Лукяненко, както знаете гостува, заедно с куп други руски автори и беше първият автор, от когото получих автограф. Именно върху това безценно за мен първо издание.
Време е да приключа… мислите ми се връщат все към този разказ. „Човекът, който не умееше много неща“. Иска ми се приключа с подходящ цитат… Някой, който да предаде всичко, което чувства човек, когато чете Лукяненко – тъга, самота, разбиране, хармония, гордост, приятелство, любов… Този, който избирам сигурно не е най-подходящия… но ми е един от любимите.
„— Мисли, Антоне. Мисли, Светли. И помни: от твоето решение зависят твоята любов и животът на приятелите ти. Понякога се получава така: за да помогнеш на приятелите, първо трябва да помогнеш на врага. Свиквай.“
Прочетете ревюто на Митко Панайотов за книгите на Лукяненко, както и ревюто на Мила за „Чернова„.
