„Шегата“ (изд. „Colibri“) на Милан Кундера е от книгите, които ми се иска да препиша. Кундера не е човек… тоест, човек е, но на мен ми е трудно да си представя как се достига толкова високо ниво на майсторство на писането – съвършено изграждане на образи и характери, вплитане на отделни истории в целостта на разказа и създаване на вечно послание, неподвластно на силата на времето. Послание, което ще тежи като камбана, отекваща в съзнанието на читателя. А камбанарията ще бъде толкова висока, колкото той може да я построи; ще бъде различна при всеки нов поглед, благодатна на интерпретации, но също и отстранена, и безразлична.
Цялата гениалност на перото на Кундера е събрана в премерен език, който не напряга читателя, и сюжет, който увлича и примамва. Романът не изисква непосилни читателски усилия, но дава много като емоция, идеи, отражение на етапи от развитието на обществото и носи отпечатъка на гениалността. Трудно ми е да си представя, че някой не би разбрал или харесал тази творба на чешкия писател. „Шегата“ не е книга за разбиране, тя е за четене.
„Шегата“ също е роман за системата и за човека в нея, за прекършването на съдбата и късането на връзките с другите. Освен че обезличава, идеологията на режима, призован с благородни намерения, има и абсолютна власт. Власт да греши неограничено, да сочи с пръст и да „вдига ръце“, да назидава, да изисква от човека да загърби човешкото в себе си. Властта месия очаква от хората да действат и да мислят като програмирани машини, а най-добра е в измислянето и намирането на своите врагове – гнилите плодове, които биха развалили реколтата. Но как никой не помисля, че виното се прави от развален плод?
В абсурдността на тази система тъжното постоянно се надвиква със смешното. И въпреки нея, а може би и заради нея (в знак на съпротива), човекът продължава да реагира и действа като човек, но е обречен да си остане неразбран.
Милан Кундера (снимка: Катрин Хели)
Четирима са главните герои в „Шегата“:
Лудвик
Хелена
Ярослав
Костка
Всеки от тях получава по част от романа, за да разкаже своята история и да я свърже с голямата картина. Те са толкова истински, изпълнени с противоречия, любов, вътрешни борби и натрупани разочарования. Невъзможно е да се отдели доброто от злото в тях, радостта от болката, защото любовта и омразата са двата полюса на едно и също чувство.
Те са белязани от младостта си, през която човек преминава в играене на роли и когато е толкова голяма загадка за самия себе си, че е изключено да реши загадката, която представляват другите.
Но онова, което се е случило, просто е станало и вече е непоправимо. Миналото е безразлично, а отложеното отмъщение не може да се състои, то се превръща в личен мит. Плесницата днес е съвършено непонятна, ако в нея са вложени значения от миналото. Напразното тичане назад и богинята на изплъзването са обсебили света на героите на Кундера.
Историята има странното чувство за хумор, а човекът е безсилен да изкупи собствените си шеги.
И изпитвах ужас от това, че родените от грешка неща са също толкова истински, колкото нещата, възникнали по право и необходимост.
Присъдата е печална и неизбежна – хората на днешния ден ще изгубят представа за себе си и тяхната история „ще се умали до няколко схематични значения, лишени от символност“.
[…] и това общество ще бъде забравено, а много преди това ще бъдат забравени неговите грешки, заблуди, неправди…
Ненавистта е временно решение на трагедията на проваления живот, лишен от възможността да се развива по естествения си път. Ненавистта може да дава идентичност и смисъл, може да бъде ориентир. Но героят отново се изгубва, когато времето заличава представата за врага и вината.
Кого/какво 
да мрази, ако миналото е безразлично, а омразата е адът вътре в него? Има ли място за прошка? Тук по-скоро не става дума за прошка (защото тя не е поискана, а вината е без значение), а за опустошението у човека, останал без дом, неразбран и лишен от глас. Ценностите, изтръгнати насила, са невинни, получават амнистия:
Вината беше другаде и тя бе толкова голяма, че хвърляше сянка върху цял свят от невинни неща (и думи) и ги опустошаваше. Аз и Луция живеехме в опустошен свят; и тъй като не умеехме да жалим за опустошените неща, отвърнахме се от тях, като по този начин навредихме и тях, и на самите себе си.
…макар ние да сме се разминали, да не сме се разбрали, нашите житейски истории много си приличат, близки са си, съответстват си, защото и двете са истории за опустошение.
Изгубен ли е завинаги домът? Възможно ли е да обичаш един човек, когато мразиш всички останали?
Една от опустошените души намира място, където да се приюти и което носи утеха – в безвремието, в онова потъване в ритуала на забравените значения, даващи идентичност:
…където тъгата не е игрива, а смехът не е крив, любовта не е смешна и омразата не е плаха; там хората се обичат от сърце и душа […]; от ненавист посягат към ножа или сабята, от радост танцуват, от отчаяния скачат в Дунава, там любовта е любов, а болката – болка, там първичните чувства не са изтръгнати, а ценностите и до днес не са опустошени…
Прочетете ревюто на Цвети и за „Валс на раздяла“.
