Обещахме ви отговори и ще ги получите. Ето и кои произведения плениха завинаги съвременните български писатели, които се включиха в специалния ни Куиз за любимите книги на българските автори. Освен заглавията и кориците, участниците в книжната ни викторина споделиха и защо избират тези заглавия.
Успяхме ли да ви затрудним?
Азиз Таш:
Кое заглавие и главен герой на роман имат вземане даване с древногръцката митология, зодията и професията ми?
Отговор: В сюжета на романа „Кентавърът”, неговият автор Джон Ъпдайк успява да вплете спомените за своето детство, древногръцки митове и Пенсилвания от 1947 г., а за капак и мен, а предполагам, че го прави и с други. Как да не харесаш такава книга :) Прочетох я в гимназиалните ми години, малко след като бях прописал стихове, но смятам, че ми повлия на писането, именно по линия на споменатата техника на „вплитане“ (гарнирана със здравословни подправки като сарказъм и самоирония), чак когато прописах разкази, някъде във втори-трети курс на университета. По повод на този куиз, реших да я препрочета и още на втора страница си дадох сметка, че нищо не помня :) – още един сериозен довод да е сред любимите ми книги – да става за препрочитане и при нужда – за изваждане от списъка с любими книги.
Алек Попов:
Кой бърза, за да не закъснее за гарнизонния арест? Отгатнеш ли героя, ще отгатнеш и романа.
Отговор: „Приключенията на добрия войник Швейк“ от Ярослав Хашек – една от най-великите книги на ХХ век. Защото е безумно смешна. Подривна във всяко отношение. Гаври се с всичко и с всеки. Тотално антивоенна.
Георги Бърдаров:
В кой велик роман вали дъжд в продължение на 4 години, 11 месеца и 2 дни?
Отговор: „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес
Започнах да чета тази книга, когато бях на 20 години и след стотната страница я оставих, защото нищо не разбирах, след десет години започнах отново и след стотната страница потънах в магичния свят на Маркес и повече никога не излезнах оттам. Това за мен е роман обяснение в любов към живота, а начина на водене на разказа на Маркес е съвършен!
Здравка Евтимова:
От кое произведение е откъсът:
Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
и кой български поет е написал това стихотворение?
Отговор: Стихотворението „Да се завърнеш в бащината къща“ от Димчо Дебелянов
Разтварям се във вълшебството на това стихотворение – то е вселена за мене. Когато синовете ми се прибират у дома след години живот в чужбина, без да ща, думите на Дебелянов идват в кръвта ми. Случва се точно така – големите силни мъже, бащи на свои деца, ме прегръщат. В мислите ми те са все същите – непослушни и палави хлапаци, които се прибират след училище у дома, на петия етаж, в нашия малък апартамент.
С това стихотворение Дебелянов ми дава копнеж за щастие, който никога не угасва в сърцата. Нашият тесен апартамент се превръща в огромно щастливо пристанище, където завинаги живее детството и от всеки ъгъл извира обич.
Старата жена на прага – тя е красива, безценна в очите на нейните синове. С това стихотворение Дебелянов е подарил безсмъртие на всяка жена, която очаква детето си. Той е оставил в погледа ѝ, в ръцете ѝ нещо повече от безсмъртие – способността да превръща дълбоката печал в мечти, в безценни минути, когато човек отново прекрачва прага на детството си.
Това красиво стихотворение ми внушава, че думата “напразно” е милион пъти по-слаба и дори не може да пропълзи в сянката на старицата, очакваща своя пораснал син. Когато една майка чака, синът няма да бъде вечно печален странник и все някога ще намери пътя към родния праг.
И още по-важно за мене е да живея така, че думите ми, постъпките ми, животът ми да служат на мира и на запазване здравето на всички хора под слънцето. Така всяка майка ще дочака и ще прегърне детето си – вече зрял мъж, здрав и добър.
Ина Иванова:
Тя е героиня на един от най-добрите стилисти на американската проза. В кой роман живее по своя очарователно-болезнен маниер мис Холи Голайтли?
Отговор: „Закуска в Тифани“ от Труман Капоти
„Закуска в Тифани“ е сред фаворитите ми не само заради непостижимата лекота на фразата, а и заради сложно изградените характери, заради носталгията и ироничния поглед към светските пируети и талантливо имитираната невинност. Роман, в който изящно и безмилостно са скрити болка и съвсем истинска самотност.
Катерина Стойкова:
Кога поресна?
Отговор: Чрез „Пипи Дългото Чорапче“ на Астрид Линдгрен заобичах четенето. През няколко летни ваканции я четях непрекъснато. Отварях очи и посягах към книгата. Когато приключех, започвах отначало. Приятно ми беше да потъвам в този свят, където едно малко по години момиче има физическа сила и средства, които да използва за защитата и добруването на хората около себе си. Сега части от книгата ми се струват тъжни и страшни, но и интересни по нов начин. Може би е време да я прочета отново отначало до край.
Кристин Димитрова:
Кой е този автор, който написва радиопиеса за Би Би Си, после я превръща в книга, а след това – в „трилогия“ от пет книги? Подсказвам: авторът е приятел на музикантите от „Пинк Флойд“, много скромен и затворен човек, а книгата му е известна навсякъде по света най-вече с това, че предлага число като отговор на въпроса за живота, вселената и всичко останало.
Отговор: „Пътеводител на галактическия стопаджия“ от Дъглас Адамс
Избрах тази книга поради това, че е отлично преведена на български от Георги Шарабов, има хиляди фенове и аз съм един от тях и в момента не се сещам за друг роман, който така мащабно да се скита между планетите, началото и края на света, като при това го наблюдава от ресторант. Предишният път на подобен въпрос отговорих с „Когато пътник в зимна нощ“ – десет романа, заложени като зародиши в един-единствен, но този отговор вече го изхабих.
Мария Донева:
Коя е тази приказка, в която добрият герой казва една мазна лъжа в името на индианците и се налага спешно да поправи грешката си през нощта с помощта на куче, което свири на тромпет?
Отговор: Приказката „Меко казано“ от Валери Петров
Обичам „Меко казано“, защото в нея има много смешни моменти, а най-смешните са тъжни.
Николай Терзийски:
В кой роман топовните гърмежи на английския пират Франсис Дрейк карат една жена да седне в запаленото огнище и така поставят началото на вековната история на рода ѝ?
Отговор: Книгата, разбира се, е „Сто години самота“ на Маркес. Стана ми любима още на шестнайсет, а както знаем (поне при мен е така) – влюбиш ли се на шестнайсет, си осъден и „нямаш друга възможност върху земята“ (пак по Маркес). Връщах се към тази любов и на двайсет и пет, и на трийсет и четири, ще го направя и на четиресет и три. И така, докато… Всички знаем докога.
Петя Кокудева:
В коя книга се казва, че бонбонът е сладък, когато е в устата, но когато е в ръката – не е сладък?
Отговор: „От две до пет“ е книгата, заради която през 2016 се вдигнах от Москва, хванах влака за Переделкино и цъфнах пред дома на Корней Чуковски. Оказа се, че нямам пукната пара в кеш, а с карта не се плащаше. Татяна, уредничката на къщата-музей, отдели два часа да ме разхожда и разказва за писателя, отлично знаейки, че нямам с какво да платя. Този ден имах рожден ден.
Рене Карабаш:
Чели ли сте книга по предварително зададени от автора правила? Четете и стигате до глава 50 и някоя си. После започвате да следвате указанията за четене, вписани в началото на книгата. Прескачате като луд от глава на глава – напред, назад, после пак напред, в средата. Следвате играта. И книгите започват да се множат…
Отговор: „Игра на дама“ от Хулио Кортасар
Този чудат роман има странната способност да ми връща вдъхновението за писане, когато го изгубя. Чета книгата често и педантично. Както се чете Библия. Подчертавам, рисувам по страниците й. Повече прилича на дневник отколкото на роман. Отварям я на случайна места и слушам какво ще ми каже. А някои глави са чиста поезия. Тройно дестилирана. И отлежала. Сякаш съм я писала аз преди да се родя. Не ви ли казах? Понякога си мисля, че аз съм преродения Кортасар :)
Христо Карастоянов:
Кой роман започва с това, че един от героите много години по-късно, пред взвода за разстрел, си спомнил онзи далечен подиробед, когато баща му го завел да види леда?
Отговор: Нямам една любима книга. Всяка заран се събуждам с мисълта за книга, която днес ще ми е любима. Когато бях на дванадесет плаках с „Тримата шишковци“, на двайсет бях убеден, че книгата на живота ми е „Майстора и Маргарита“. А през 1971 година ме сграбчи за дълго смазващият „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес, преведен от невероятния Румен Стоянов. И още ме държи сграбчен.
