Последните дни на октомври и първите на ноември са онзи преход между късна есен и ранна зима, когато имаш идеалните следобеди, които да прекараш с книга в ръка и да се потопиш в друг свят. Затова и търсех нещо за четене, което да отговаря на настроението ми и на времето навън.
Ровейки се из чуждестранни сайтове за литература, вече бях прехвърлила всичко издадено на български и нямаше книга, която да ми се чете точно в този момент, попаднах на „The Scorpio races” от Маги Стийвотър . Бях чела „Тръпка”, Копнеж” и „Балада”, но честно казано, не останах с особено положителни впечатления. Все пак реших да видя анотацията към книгата и останах очарована.
Оказа се точно историята, която търсех, малък остров насред океана, в който всяка година в началото на ноември се провеждат т.нар. скорпионски надбягвания. Само че не с обикновени коне, а с водни коне, които излизат от морските дълбини всяка година по това време. Те са красиви и смъртоносни създания, които носят магията в кръвта си. Но не се заблуждавайте, това е единственото свръхестествено в историята. Водните коне, наречени от авторката capaill uisce*, се появяват единствено на остров Тизби. Местните ги ловят и ги подготвят за ежегодното състезание, което се провежда на 1 ноември.
Но тези конни състезания нямат нищо общо със състезанията, които може би си представяте на хиподрума със спретнатите жокеи. Водните коне са диви и жестоки създания, които ядат сурово месо и не се поддават на дресировка и миг невнимание донася смърт за ездача. Но надбягванията с тях са единственият друг поминък на острова, извън риболовството. Всяка година в края на октомври към Тизби започват да се стичат туристи, които искат да гледат конните надбягвания. Тази година наградата ще е решаваща за двама души – Кейт Конъли (или както всички я наричат – Пък) и Шон Кендрик.
Кейт Конъли е останала сираче, заедно с двамата си братя, когато преди една година родителите им са загинали, убити именно от capaill uisce, по време на риболов. Пък Конъли никога не се е интересувала от състезанията, нито братята й, но решава да участва, след като разбира, че по-големият й брат Гейб е решил да напусне острова и да си потърси работа на континента. В необмислен пристъп на желание да го задържи още няколко седмици тя се записва в състезанията. Нещо нечувано досега, защото никога преди това жена не е участвала и то при това, като язди своята кобила, а не воден кон. Впоследствие това да спечели се оказва залог и да задържи семейната им къща.
Шон Кендрик също е сирак, преди 9 години баща му е умрял точно по време на състезанието. Оттогава насетне той работи за най-богатия човек на острова, Бенджамин Малвърн, който притежава една от най-добрите конюшни. Шон е от онези рядко надарени хора, които имат усет за животните, в неговия случай за конете, той ги разбира по-добре от всеки друг. Последните четири години е печелил надбягванията със своя воден кон Кор, който е най-близкото до семейство, което има. Тази година, той трябва да спечели състезанието, ако иска да притежава Кор, който по закон принадлежи на Малвърн.
И така съдбата на Шон и Пък се преплита и докато времето до надбягванията тече, те неусетно се влюбват. Но това не е история за тяхната любов. Това е разказ за израстването и вземането на решения, тяхното отстояване, любов към родното място, онази необяснима любов към точно това място, което не би заменил срещу нищо друго на света. Има я и любовта между Шон и Кор, една връзка, която не може да бъде преразказана. Маги Стийвотър е написала прекрасна творба, в която е пресъздала напълно до най-малките детайли цял един остров, с неговите обитатели, неповторима му атмосфера и докато четеш имаш чувството, че чуваш вълните и усещаш вятъра с костите си. А после си сред уличките на Тизби и минаваш покрай магазина пълен с ноемврийски сладкиши, чийто вкус усещаш в устата си. Образите на Шон и Пък са силни и решителни, няма нищо изнежено и мелодраматично в тях. Те са олицетворение на Тизби.
Книгата ще допадне, на тези, които харесват живота в малко градче или остров. Маги със сигурност е придала неустоимо очарование на Тизби и докато четях ми се искаше да живея там. За тези, които очакват нещо свръхестествено няма такова, освен самите водни коне, които са единственият магически елемент.
Ако трябва да посоча едно отрицателно нещо, то е по-бавното развитие на действието до средата на книгата, което може би ще отегчи някои. Но това привидно неслучване, всъщност позволява постепенно да се изградят образите на героите, мястото и атмосферата и те подготвят за интензивността на състезанието. Последните глави, в които са описани надбягванията те държат в напрежение до последния момент. Още повече, че за един от двамата главни герои няма да има щастлив изход и то само, ако все пак спечели Пък или Шон.
За своя роман Маги Стийвотър казва, че това е книгата, която винаги е искала да прочете и затова я е написала. Винаги е била привличана от легендите за водните коне, които са разпространени в Шотландия и Ирландия и е искала да напише история за тях.
Книгата е самостоятелна, няма да е част от поредица, което също е част от предимствата й, защото вече стана доста досадно и изтъркано да се пишат книги с продължения, които често са ненужни според мен и са плод единствено на маркетингова стратегия на издателите. Надявам се да бъде издадена на български, за да могат и други да се докоснат до магията на Тизби и водните коне.
