„Смъртни белези” за спомен

Quis custodiet ipsos custodes?

„Смъртни белези“ (изд. „Егмонт България“) от Вероника Рот спада към така нашумелите напоследък антиутопични романи, предназначени за тийнейджъри, чиято популярност се корени не само в широката младежка аудитория, но и във факта, че някои от тях се екранизират.

Рот е позната с успешната си трилогия „Дивергенти“, която спечели сърцата на мнозина. В новия си роман „Смъртни белези“ тя отново е стъпила върху темата за социалното неравенство, но сега освен положителния отзвук, книгата й донесе и критика. Вероника Рот беше обвинена в расизъм, тъй като описва две враждуващи нации – от белокожи и тъмнокожи (чиято държава е под диктатура). Вярвам, че целта на едно ревю е не само да представи какво се случва в книгата и какви са личните впечатления, но и да даде обективна информация за историята, автора и идеите залегнали в произведението. Ето защо ще изтъкна, че намирам подобни обвинения за безумни, не само защото действието се развива в неизвестна  галактика в бъдещето, а и защото никъде в романа не се посочва и не се говори за висша раса.

Що се отнася до сюжета, действието се развива в неопределено бъдеще в неизвестна галактика, обитавана от различни народи. Една от планетите е заселена от две враждуващи нации – тези на Шотет и Тувхе, всяка със своя бит и култура и дори собствено име на планетата. Кой пръв е пристигнал е спорно, точно като въпроса с яйцето и кокошката. Всъщност борбата за територия и собственост е стара колкото света. Примери от близкото, далечното и много далечното минало колкото искате. В Шотет властва диктатура, с всички прийоми и средства на режима – изкривяване на информацията с цел манипулация на населението, забрана да се изучават чужди езици и липса на основни необходими продукти, като например лекарства. Такива са достъпни само за избрания елит, близък до властта. Все познати похвати на едно общество под диктатура.

Главната героиня Сайра е сестра на Ризек, управляващия тиранин на Шотет. Последният, в опит да надхитри ориста си, за която ще стане дума малко по-късно, заповядва да бъдат отвлечени братята Акос и Айджа от Тувхе. Айджа е оракул и Ризек иска да го използва, за да предвиди и промени бъдещето си. Всички хора, обитаващи този свят, се раждат с определени таланти, които се проявяват в детството им. Те са най-различни и идват от потока, който е нещо като невидима сила, чието видимо проявление е космическият поток. Акос може да неутрализира всички други дарби, което му позволява да докосва Сайра. Нейната дарба е да причинява болка с всеки физически контакт, а още по-лошото е, че тази болка е винаги вътре в нея.

По-интересното е, че определени хора се раждат с орис, която е неизбежна. Такава имат Сайра, Акос, Ризек и Айджа. Очевидно е, че идеята е вдъхновена от Мойрите от древногръцката митология, които предсказват и определят съдбата на всички. Накратко, каквото и да правиш, не можеш да избягаш от предначертания ти път.

Както се очаква, Сайра и Акос постепенносе влюбват, въпреки че са врагове. Нещата никога не са черно бели, Сайра се бори със собствените си демони и не е това, което подсказва вида й и произхода й. Брат й съвсем не е любящ роднина, те са по-скоро едни футуристични Борджии. Ризек използва Сайра, за да измъчва всички свои врагове,заради което сестра му носи ужасния прякор бичът на Ризек. Под твърдата й черупка успява да проникне Акос, който е съхранил добротата си.

Няма да се спирам на любовната история, която всъщност заема доста голяма част от романа, тъй като е предвидима, макар и красива заради своята обреченост и невъзможност. В сюжета се намесват бунтовници, интриги, появяват се нови герои, а има и някои неочаквани обрати.

Първоначално книгата започва леко мудно и твърде объркващо поради множеството термини, но към края темпото се забърза и романът успява да завърши удовлетворително, макар и с отворен край. Вероника Рот е планирала само дуология и се надявам скоро да излезе и втората част (която, уви, все още не е написана).

Ако имате някакви предразсъдъци, породени от обвиненията в расизъм, забравете ги и четете „Смъртни белези“ спокойно. Не забравяйте и прословутата латинска фраза Quis custodiet ipsos custodes? (Кой ще пази пазачите?), която перфектно обобщава ситуацията с т.нар. пазачи на словото и демокрацията.

За романа са писали още в блоговете „Just one booklover“, „Books are magic“ и „Книжни Криле“.