„Дай на нещо име и то някак си започва да съществува. Цялата истина е в назоваването, и всички лъжи също така, защото нищо не изкривява така, както може да изкриви едно име, фалшиво име, което променя реалността, също както и привидността.“
Настоящият сезон на „Игра на тронове“ по HBO е към своя край. Публикуването на шеста книга „Ветровете на зимата“ от епичната фентъзи поредица „Песен за огън и лед“ на Дж. Р. Р. Мартин пък тепърва предстои. И докато всички фенове тръпнат в очакване за последния епизод от пети сезон, а книгата все още е само блян, предлагам да обърнем взор към един друг свят, който Мартин успява също доста умело да пресъздаде – светът на фантастиката.
Много преди първата книга от „Песен за огън и лед“ да бъде публикувана през 1996 г., Мартин дава заявка за своя писателски талант с една космическа сага, наречена „Смъртта на светлината“. Романът излиза за първи път през далечната 1977 г., а на българския пазар е публикуван преди броени седмици от издателство „Бард“.
Писането на фантастика може би изглежда лесно за мнозина – създаваш един различен свят, някъде в друга галактика, измисляш няколко необичайни имена на градовете и хората, вкарваш в сюжета странни създания и човешки образи, повече от едно слънца и ето – вече имаш написан фантастичен роман. Какво повече ти трябва освен богата фантазия и необуздано въображение, нали? Истината е, че този жанр не е чак толкова лесен за писане, колкото изглежда – поне според мен е така. Основната причина за това е, че създаването на подобен измислен свят, който да се запечата трайно в съзнанието на читателя с всеки детайл и с всяка написана дума, всъщност е доста трудна задача. И за това определено си трябва по-специален талант. За щастие, Мартин го притежава в огромни количества. :)
„Смъртта на светлината“ е преди всичко история за една любов. Най-вероятно всеки е имал такава любов – от онази, която продължава да те преследва в мислите и за която си готов на всичко, дори години след като тя е приключила. Точно това се случва с Дърк т’Лариен, който е призован от един шепнещ камък на Ворлорн. Шепнещият камък е псионично „гравиран“ кристал, който съхранява определени емоции и мисли, които стават осезаеми, щом кристалът се държи от „резонантни“ или симпатетични умове.
Прати този спомен и аз ще дойда. Все едно къде съм или кога, или какво е станало помежду ни. Ще дойда и няма да има въпроси.
Камъкът е изпратен на Дърк от Гуен Делвано, негова стара любов отпреди седем години. Макар той да й е изпратил своя камък шест месеца след като са се разделили и тя така и да не е спазила своето обещание, сега той е решен да откликне на молбата й за помощ. Може би тя все пак не го е забравила… Може би и тя все още го обича… Отивайки на Ворлорн, Дърк не очаква, че Гуен ще бъде омъжена за друг мъж, нито че ще е толкова променена. Но тя видимо се нуждае от неговата защита, а той наистина е готов да направи всичко, за да я спаси.
Светът на Ворлорн е самотна планета, намираща се някъде между Булото на изкусителя и Великото Черно море. Ворлорн се превръща в новият дом на хората от бъдещето, защото в целия мрак и хаос, светлината предстои да се роди отново точно на тази планета, макар и само временно. „Ворлорн щеше да има ден… дълъг ярък ден.“ Съзведието Колелото на огъня, начело с Дебелия Сатана – червеният супергигант, който е център на образуванието, ще заблести в небето. Предстоят петдесет стандартни години слънчева светлина и после отново мрак.
В този свят, където различни култури се борят за надмощие, нарочените за нечовеци биват безмилостно убивани и кодекси на честта се спазват яростно, Гуен се е превърнала в бетейн на Джаан Айрънджейд. Гуен е под закрилата на Джаан, или накратко казано – негова държанка. Освен наложница на Джаан, Гуен е кро-бетейн (споделена държанка) на Гарс, който пък от своя страна е тейн на Джаан, т.е. двамата мъже са обвързани един към друг в равностойна връзка, която може да се оприличи на братска – длъжни са да си помагат, да се защитават един друг взаимно и всеки да пази честта на другия, дори това понякога да значи дуел на живот и смърт.
Именно един такъв дуел става причина за развоя на сюжета. Дърк е в основата му, а предстоящите събития целят да преобърнат представата за всички онези връзки между героите, които биват наричани с най-различни имена. Врагове се обединяват, съюзници се обръщат един срещу друг, а някъде там, един неочакван герой дърпа конците на събитията.
Безспорно, „Смъртта на светлината“ е роман, който не бива да бъде пренебрегнат. Почитателите на Мартин няма да сбъркат, ако го прочетат, а всеки фен на фантастиката ще бъде приятно очарован от изумителния свят, който авторът създава. Хубаво е, че на края на книгата има речник с всички термини и имена, както и техните пояснения. А финалът… Ах, този отворен финал, който остава читателя с отворена уста и размисли в главата кое побеждава в крайна сметка – доброто или злото…
Признавам си чистосърдечно, че това беше първият ми по-сериозен опит в този жанр, който винаги тайничко съм подценявала. Сега не само че промених мнението си за фантастиката, но и оцених още повече гигантския талант на Мартин, който сякаш може да напише всичко и дори от две клечки на земята и две мравки (образно казано) да създаде цял огромен свят на приключения. Искрено бих се зарадвала да видя този роман адаптиран във филм и вярвам, че това предстои да се случи! А до тогава мога само да завърша с репликата на Робърт Джордан, който казва следното: „Винаги очаквам най-доброто от Дж. Р. Р. Мартин и той винаги го поднася.“. As simple as that… :)
Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Христо в „Книголандия“.
