Ако сте разгледали неделния ни материал в рубриката „Новите книги на седмицата“, е много вероятно да сте обърнали внимание на романа със загадъчна корица* и специфично заглавие. Ако сте прочели анотацията и мислите, че знаете какво да очаквате от „Смъртта в ръцете ѝ“ (изд. „Лабиринт“) на Отеса Мошфег, по-скоро грешите. Поне при мен беше така. А ако се чудите защо натрапвам конструкцията „ако, то…“ в началото на това ревю, ще ви кажа, че се опитвам да ви подготвя за един от основните писателски похвати в тази брилянтно замислена творба, върху която ще разсъждавате и след като отгърнете последната страница.
„Смъртта в ръцете ѝ“ започва без никакви предисловия или плавно навлизане в атмосферата.
“Казваше се Магда. Никога няма да се разбере кой я е убил. Не бях аз. Ето тук е трупът ѝ.”
Перфектно за криминален роман, нали? Книгата на Мошфег обаче е всичко друго, но не и стандартна кримка. Може би донякъде е дори пародия на жанра.
Седемдесет и две годишната Веста Гюл се разхожда в гората край провинциалното американско градче Левант заедно с кучето си Чарли. Сред листата по земята тя се натъква на бележка, гласяща цитираните по-горе думи, и решава да разбере какво се е случило. Започва низ от предположения, кое от кое по-чудати. Въображението на възрастната жена препуска неуморно от една спекулация към друга, като оставя читателя в известно недоумение защо изобщо го прави.
Питаме се как бихме постъпили ние в такава ситуация, как бихме се почувствали? Дали веднага ще потърсим помощта на полицията, или ще се изкушим да си поиграем мислено с възможните теории за появата на мистериозната бележка? За Веста сякаш не съществува дилема – тя започва да гради образа на Магда, на извършителя на престъплението и на живота на двамата участници в него, довел ги до злощастното събитие.
“Отново се замислих за името на този “аз”. В крайна сметка се спрях на Блейк. Днешните родители често дават такива имена на децата си. В него имаше нещо претенциозно. Блейк като дългокосото русо момче на скейтборда, момчето, което яде сладолед направо от кутията, момчето с воден пистолет. Блейк, оправи си стаята. Блейк, не закъснявай за вечеря. Тези представи навяваха известна потайност и не особена интелигентност, точно типа момче, което би написало “Не бях аз”.
Подобно поведение е характерно за децата, които все още нямат изградени стереотипи за обграждащия ги свят и сами наместват новополучената информация в собствени обяснителни рамки. Дали Веста не е преминала отвъд зрелия и разумен период на живота си и не е станала жертва на деменцията?
Мошфег не дава ни най-малка подсказка, а ни превежда през мислите и решенията на главната си героиня. Веста отива в библиотеката на близкото градче Бетсмейн, сяда пред един компютър и въвежда в търсачката: “Как се разследва убийство?”. След кратък и комичен от съвременна гледна точка преглед на резултатите на екрана се появява реклама с надпис: “Съвети за автори на криминални романи!”. Така се заформя решението ѝ да разследва убийството от гледна точка на авторка, която ще го опише в книга.
На фона на акцента с разследването на предполагаемото престъпление пред нас се разкриват подробности от живота на Веста от детството ѝ досега. Малките фактологични фрагменти се натрупват и постепенно образуват картина, която ни помага да опознаем героинята и да разберем характера и постъпките ѝ.
“Аз съм от хората, които винаги спазват правилата. Не от чувство за граждански дълг, от гордост или от добросъвестност, просто така съм възпитана.”
В началото тя споменава, че се е преместила в Левант след смъртта на съпруга си, и в главата ми се породи трогателна история за любов и тъга от неизбежната раздяла. С всеки следващ разказ за мъжа ѝ Уолтър обаче разбираме, че той е бил деспотичен, груб и контролиращ, а животът на Веста е преминал в справяне с емоционалния и психически тормоз. Въпреки това по страниците на „Смъртта в ръцете ѝ“ няма еднозначност. Веста е жертва, но и сама е избрала по кой път да поеме. Тя е мила и любвеобилна с кучето си, но нападателна и омразна към различните от нея. Ту ѝ симпатизирах и съчувствах, ту ми ставаше непоносима с чепатия си и нетолерантен характер.
Най-силно от всичко обаче се усеща пропитата във всеки период от живота ѝ самота.
“Колко въпроси ще се щурат в главата ти, без да има на кого да ги зададеш освен на себе си?”
Ето тази тежест засядаше като буца в гърлото ми и не ми даваше мира. По-вероятно ли е дете, израснало без любов, да влезе във връзка, в която истинското ѝ проявление отсъства? Как и кога се научаваме да обичаме и да бъдем обичани? Веста не спира да търси обич и себеутвърждаване дори на седемдесет и две години. Травмите от миналото обаче са оставили траен отпечатък върху нея и може би е способна да допусне единствено Чарли до себе си.
И тук, точно като в „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (изд. „ICU“) от Олга Токарчук, криминалната нишка е само привиден фокус на романа. Отеса Мофшег – финалистка на „Букър“ още с първата си книга – задава много по-дълбоки философски въпроси и изследва човешката душа. „Смъртта в ръцете ѝ“ ни потапя в света на самотния човек и ни показва реалността през неговите очи. Опасно ли е въображението му? Навярно повече, отколкото сте предполагали…
*Художник на корицата е Иван Масларов.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
Откъс от „Смъртта в ръцете ѝ“ можете да прочетете тук.
