Винаги съм се възприемала като фен на „лекото фентъзи“ – официално няма такъв жанр, но аз го използвам, за да категоризирам афинитета си към истории за магии, вещици, заклинания и стихии, по-скоро клонящи към хогуортската вселена, отколкото към Света на диска (почти чувам възмутените възклицания на „истинските“ фентъзи фенове). „Софийски магьосници“ на Мартин Колев (изд. “Ciela”) отнесе много сравнения с феномена на Роулинг и затова очаквах с нетърпение излизането й.
Първо трябва да си призная, че не съм твърде добре запозната с развитието на българското фентъзи като цяло – чела съм поредицата „Драконче“ на Николай Теллалов, както и „Самодива“ на Краси Зуркова, и общото ми впечатление е, че е много приятно, когато магическите вселени са поставени в роден контекст.
„Софийски магьосници“ залага сериозно на носталгията и топлотата, които те изпълват, докато четеш за град, който познаваш, особено ако си живял в него. Магията подхожда на София и е лесно да видиш столицата като място, изпълнено с вълшебства. Развиването на действието в град, който ти е близък, някак си прави историята много лична – всяка приятелска компания си има „своята“ кръчма, в която обикновено се събира, макар и някой винаги да споменава, че „трябва да започнем да ходим и по други места“, а на кого не се е случвало да пътува без билетче в градския транспорт и да се чуди как магически да избегне контрольорите?
Героите на Мартин Колев също са изградени върху познати типологии. Свилен е утвърден и способен магьосник, който преминава през труден период в живота си след класическо любовно разочарование, когато случайно намира младия самоук талант Бриян. Според магьосническите принципи Свилен е длъжен да го посвети в магьосническия занаят, тоест да бъде негов пробудник, докато момчето не си избере специалност и школа, в която да се развива.
Бриян е тийнейджър, избягал от нестабилна семейна среда заедно с домашния си любимец – хамстера Морков, и до срещата си със Свилен няма никаква представа, че е истински магьосник. Сега трябва да избира към коя от двете враждуващи фракции да се присъедини – към зорниците, каквито са Свилен и неговите приятели, използващи силите си само за добро, или към здрачниците, които представляват тъмната страна и прибягват до способностите си и за лични изгоди.
Мартин Колев (снимка: Webcafe)
Историята в „Софийски магьосници“ не е нова – силите на мрака трябва да бъдат победени за пореден път. Няма шокираща развръзка, дори злодеят не е толкова плашещ, колкото би могъл. Освен Бриян и Свилен, всички други персонажи си остават предимно второстепенни и недостатъчно развити, което ме разочарова, защото някои от тях изглеждат интересни и многообещаващи, дори и за малкото си време под светлината на прожекторите.
Цялостната ми представа за героите е, че са твърде черно-бели. „Добрите“ са прекалено идеализирани, почти до наивност – в присъстивето на врели и кипели магове новакът Бриян първи прозира злия замисъл. Свилен е толкова чудесен, че на моменти става скучен, но пък в бандата, която му помага, има образи, които заслужават внимание и се надявам да бъдат доразгърнати в продължението на романа. И да, разбира се, че зорниците и здрачниците се съюзяват срещу общ враг, но даже и преди това представителите на „тъмната“ фракция не са чак толкова лоши. Щеше ми се да видя не просто кисели и арогантни, а истински зли здрачници.
Романът е резултат от изпитани съставки и класическо изпълнение, което създава добра основа за развитие на магическата вселена в следващи части. Всъщност детайлите го правят толкова приятен за четене и неведнъж те карат да се подсмихваш, докато отгръщаш страниците. Амулетите на магьосниците, мишият квартет в кръчмата и, естествено, джазовият саундтрак на София придават на историята топло и познато звучене, сякаш я разказва някой близък приятел.
„Софийски магьосници“ е книга, пълна с малки съкровища. Десетки мимоходом споменати подробности имат потенциала да се окажат по-значими, отколкото изглеждат. Нишките, с които маговете са свързани, различните школи, към които принадлежат, и скритите улички на града са само част от елементите, които събуждат любопитството към вълшебния столичен свят. София наистина е джаз и софийските магьосници знаят как да чуват музиката.
Още ревюта за романа можете да прочетете в „Книголандия“, „Книжен Петър“, „Книгоядец“, „Writing is fun“, „Seasons of Aya“, „Bloody Rose Red world“, „Books Are Magic“ и „Дневникът на един лунен тигър“.
