„Спутник, моя любов“ (изд. „Colibri“) ме хваща в един автобус от Созопол до София. Сънят е дефицит и моят „спутник“ кротко придрямва до мен на седалката. Аз обаче не успявам да заспя и решавам да си случа Мураками за пети път.
„Спутник“-ът ме изненадва приятно – особено след „На изток от границата, на запад от слънцето“, която за мен се плъзгаше по повърхността; беше ми като наръчник за писане, нямаше живец в нея, нямаше го онова, което боли. Но все още разчитам, че все пак ще се появи настръхване, нали при Мураками то идва все така – изведнъж и повсеместно. С този роман се случва.
Повествованието се води от името на бегло щрихирания К. Още един типичен момент у Мураками – интровертът пречупва историята през своето светоусещане – и хвърля светлина само там, където той прецени, макар че разказвачът по правило е всевиждащ. Ала затвореният в себе си човек, макар че вижда, не държи да сподели всичко. Затова историите на Мураками са неминуемо придружени с доза мистицизъм. С потенция за размисъл. С отворени врати. Правилни избори няма, но същевременно няма и грешни.
Но мистицизмът, досегът с метафизичното, това е силата на Мураками.
Когато пишеш книги (…) събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното.
В „Спутник, моя любов“, макар и с мимолетна проява, метафизичното ми е достатъчно. Ненатрапчиво, леко. Бавно. Подходящо за прибиране вкъщи, подходящо за неделна вечер, в която си припомням защо обичам лятото: високите небета, розовите залези, безкрайните празни пътища, по които разстилам мислите си, даже без да се надявам да стигнат до хората, за които са предназначени. Идеалният начин за прекарване на почивката през лятото. Жега, самота, свобода. Тази книга е освобождаване от онова, което ни тежи; бутилирана емоция, пусната в необятното.
Не ми е нужен досег с други хора сега. Не и непременно. Нужно ми е да се намеря. А „Спутник“-ът е история за себеоткриването. Фабулата, по стара традиция, е следната: любовен триъгълник между интровертния, вглъбен мъж, младото момиче с разнолика, нестройна душа и по-възрастната жена-другосветец, която е оставила частица от себе си някъде и не може да си я върне… или не иска. Ала любовното е само повърхността, обелката. Рамка някаква. „Сумире се влюби (…) Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.“
Главната героиня, 22-годишната Сумире, е прохождаща писателка:
Когато не разбирам нещо, събирам думите, разпръснати под краката ми, и ги нареждам една до друга, докато образуват изречения. Ако това не помага, отново ги разпръсквам и ги пренареждам по друг начин. Повтарям тази манипулация няколко пъти и ето, че съм в състояние да осмисля нещата като другите хора. За мен писането никога не е било трудно или досадно занимание. Другите деца събираха красиви камъчета или жълъди, а аз пишех. За мен писането е естествено като дишането.
Писателят е воайор – и то преди всичко на себе си. Пишем, за да се открием. Това прави и Сумире.
Моята тема в момента: „Всекидневно използване на писането за разбиране на собствената личност“.
Ала намирането на себе си няма как да мине гладко. Винаги е баир, винаги се задъхваш, винаги се спъваш, падаш, отказваш се, драскаш си коленете на някакви клончета по пътя, питаш се защо изобщо си тръгнал да катериш този връх. Най-вече заради самотата: темата, която Мураками обговаря във всичките си книги. Любовта на Сумире към Миу не е класическата несподелена любов. Има я обаче невъзможността у другия човек; Миу споделя: Не съм в състояние да се отдам никому на този свят. Кой ли не се е сблъсквал с това? И кой ли не се е чувствал неимоверно самотен по тази причина?
Защо хората трябва да са така самотни? Какъв е смисълът? Толкова хора по света очакват, надяват се, разчитат на другите да ги направят щастливи и все пак остават безкрайно самотни. Защо? Дали въртенето на Земята не се подхранва от човешката самота?
Но самотата е комплимент към инициацията, двете винаги вървят, здраво хванали се за ръце, опитва се да ни каже Мураками.
Неделимите неща трябва да се приемат такива, каквито са. И да има кръв. Изстрел и кървене. Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.
Крайни точки все пак няма. Ние сме спутници – и само понякога спътници: „самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания“.
Ала понякога пребъдваме. Възтържествуваме. Понякога стига и да делим едно и също небе:
Значи двамата с нея сме в един и същи свят и гледаме една и съща Луна. И една и съща нишка ни свързва с действителността. Просто трябва да я придърпам леко към себе си.
Прочете ревюта и за други романи на Харуки Мураками – „Безцветният Цукуро Тадзаки“ и „Мъже без жени“.
