„Среднощният дворец“ (изд. „Изток-Запад“) е вторият роман на Карлос Руис Сафон, публикуван първоначално в Испания през 1994 г. под етикета „юношеска литература“. Книгата е и един от онези книги на автора, заедно с „Марина“ (четвъртият поред издаден роман) и „Принцът на мъглата“ (първият издаден роман на автора), чиито права са били впримчени дълги години в съдебен спор, за да се възродят от пепелта като феникс години по-късно и да пленят с очарованието си.
Действието в романа се развива отново вълнуващо, в духа на приключения, които само умът на Карлос Руис Сафон може да създаде. За разлика от другите книги обаче, тук авторът ни пренася в една малко по-различна обстановка от Барселона, а именно в екзотичната Индия, в „прокълнатия град“ Калкута.
Подобно на „Марина“, и тук имаме герой от сиропиталище, около когото се случват тайнствени неща, ала този път героите са всъщност цели седем – 6 момчета: Сет, Рошан, Майкъл, Иън, Бен и Сирадж, както и една девойка на име Изабел. В главната роля е Бен – младеж, който много скоро ще навърши 16 години, а според правилата всички младежи, които навършат 16 години трябва да напуснат сиропиталището „Св. Патрик“. Това е всъщност е едно от нещата, обединяващо всички герои – и седмината ще навършат 16 години през лятото на 1932 г. и заедно ще трябва да напуснат дома, в който са израснали.
Другото, което ги обединява и което е в центъра на сюжета, е тяхното тайно общество, наречено „Чоубар“, един „таен клуб“, в който членовете си разказват загадъчни истории „до зори, край огъня в двора на старата изоставена къща… внушителна полуразрушена сграда“, наречена Среднощният дворец. Но това тайно общество има и далеч по-велика мисия освен разказването на приказки за призраци: членовете са задължени да закрилят и да подкрепят безусловно останалите в групата „при всякакви обстоятелства, опасности или несгоди“. Дали обаче седмината приятели ще останат сплотени и верни на клетвата си? Иън ще ни разкаже всичко това в ролята на „свидетел“.
Колкото повече четях „Среднощният дворец“, толкова по-силно ми правеше впечатление, че Карлос Руис Сафон обича да вплита в разказите си както деца, израснали в сиропиталища, лишени от истинско семейство, така и злокобни гари, защото, подобно на „Принцът на мъглата“, и тук имаме такава – старата железопътна гара Джитърс Гейт, която се оказва ключово място за последвалите събития в романа. А сред останалите герои, които изиграват перфектно своята роля, част от неповторимата фантазия на Карлос Руис Сафон, са Ариами Бозе, Пийк, Джавахал, Томас Картър и Шиър.
Накратко, „Среднощният дворец“ е приятна и завладяваща история за призрачни сияния, човешки трагедии и злокобни тайни от миналото. Като добавим и един дух, дошъл да търси отмъщение, романът става още по-изпепеляващо добър. Книгата се чете за ден-два, защото веднъж омагьосан от историята на героите, нямаш сила да спреш да търсиш развръзката с всяка следваща страница. Изключителните цитати, обаче, сякаш бяха на заден план, за сметка на случващите се събития.
И все пак, „Среднощният дворец“ не можа да ме изненада, нито да ми допадне повече от „Принцът на мъглата“. Защото Карлос Руис Сафон явно не обича много да изневерява на стила си. Сега, правейки сравнение с „Марина“ и „Принцът на мъглата“, осъзнавам, че освен вече гореспоменатите прилики, има и доста други неща, по което и трите романа си приличат. Например, все някой от героите разкрива пълната истина, когато му дойде времето, всеки път има мистерии, обвити в лудост и малко гениалност, или духове, сгодени едновременно за смъртта и живота, или пък препратки към смисъла на съдбата, както и лека трагична нотка на финала.
Разбира се, независимо от всичко това и повтарящия се стил, Карлос Руис Сафон не е за пропускане. „Среднощният дворец“ е роман преди всичко за приятелството – такова, каквото всеки от нас иска да има, както и за онази пламенна обич, която дори смъртта не може да заличи.
Още едно ревю за книгата можете да прочетете от Милена Ташева тук.
