„Сто години самота“ (изд. „Лъчезар Минчев“) е една от емблематичните творби на магическия реализъм. В нея Габриел Гарсия Маркес със забележителен полет на въображението и напоителен, красив език смесва фолклор, литературни, исторически и библейски препратки и архетипи, за да заяви гласа на тънещите „в безкрайната самота на незачитането и изоставането“ и да разкаже една история с много лица, но с едно име – Макондо.
Поколение след поколение действието се ниже в Макондо – село, създадено от Хосе-Аркадио Буендия в бягството му от съвестта като едно утопично място на равенство и справедливост.
В „Сто години самота“ има само два типа мъже: такива, които са обърнати към емоциите си и са по-сетивни (Аурелиано), и такива, които са първични и сурови (Аркадио). И двата типа са обречени на безсмислени битки и още по-безсмислена смърт.
Жените в романа са безкрайно различни и затова са привнесени отвън. Вечната майка и родоначалница Урсула Игуаран, която заплашва смъртта, забранява тъгата и внася надеждата, гадателката Пилар Тернера, страстната Ребека, светицата Санта София, плодородната Петра Котес, аристократката Фернанда… Те са чаканото лекарство (Ремедиос) и до една, по своя си начин, се опитват да надхитрят самотата, но падат нейна жертва и не успяват да спасят мъжете си.
Гневът и ревността, враждите и кошмарите се наследяват с фамилното име. Кръговратът на живота е вечен, затова и романът прилича на виенско колело, което бавно се завърта от ниското към високото и разменя местата им. Всичко тече, всичко се променя, но каквото е било, пак ще бъде.
Габриел Гарсия Маркес (източник: joportal.hu)
Маркес изобретява литературата в сънищата си и успява да открие логичното в абсурда, самотата в тълпата, човеколюбието в диктатурата, животът в умирането. Чума безсъница, гражданска война, робството на колонизаторите, необяснимите жълти пеперуди, чудовищна непорочност, хищна поквара, безкраен дъжд, небивало плодородие, жестоки разстрели. Макондо непрестанно съзидава, за да има какво да се разруши.
Животът е безкраен, но комбинациите му се оказват преброими, защото страстта движи човека, а тя има два плана – зараждащ и погубващ. Необяснимата самота висне над всяко зачеване и над всяка смърт в рода Буендия, затова смисълът и пътят са изгубени изначално. Има само едно спасение – огромната любов, която може да върне надеждата.
Но преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.
„Сто години самота“ започва с първородния грях, който води проклятието, и завършва с откровението на разтълкуваните древни книги, в които е написано, че човек е обречен да се ражда и умира сам, а моментът, в който разчете съдбата си, е мигът на абсолютния край.
Повод за това ревю стана преиздаването на „Сто години самота“ в края на 2018 г. от издателство „Лъчезар Минчев“. Преводач е Румен Стоянов, а новото луксозно издание е с осъвременен правопис и е допълнено с липсващите в по-старите варианти пасажи.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
