Странно е накъде поеха мислите ми, докато четях “Сватбено пътешествие” на Патрик Модиано (изд. „Colibri“)… Учила съм за Втората световна война, гледала съм документални филми по темата, слушала съм разкази на ветерани, но не съм си давала ясна сметка… Единствено магията на майсторското перо ми позволи да усетя в дълбочина колко опустошителна за отделния човек е войната.
Огромни са мащабите на трагедията, но докато държавата и привидният ред имат шанс да се възстановят, то отдадената на съмнения и печал душа няма как да бъде излекувана. Умиротворението не настъпва с края на войната. Никакъв договор не може да излекува покрусената душа.
Ако не си живял във война, не можеш да си я представиш, но ужасът остава като дамга, като спомен, който неосъзнато се препредава от поколение на поколение и ражда копнежа по скиталчество.
Модиано представя няколко попарени човешки съдби чрез странно наслагване на минало върху настояще, спомени и множество съвпадения. Унищожаването на личността е силно внушено чрез редуване на светлина, мрак и сенки – надежда през деня и първичен страх, когато се спуска по здрач. Въпреки различните времеви отрязъци от привидно несвързани съдби, историята е една и съща.
Жан бяга от живота си години след като Франция е освободена, но войната е вътре в него. Той се връща в миналото, като го конструира и преоткрива в опита си да намери щастие, но се превръща в скитник, който има дом, но няма къде да се прибере.
“Бях останал другаде, в друго лято, което все повече се отдалечаваше. Чиято светлина претърпя странни промени с течение на времето: вместо да избледнеят както на старите преекспонирани снимки, контрастите между слънцето и сянката толкова се засилиха, че отново виждам всичко в черно и бяло.”
Когато войната е била реалност, една жена и един мъж са отказали да повярват, че безумието се случва наистина. За тях войната изключва живота и обратното. За да оцелеят, те се превръщат в мъртъвци.
Героите на Модиано живеят в спомените си, в миналото, в съня и светлосенките. Те са едно сърце, един изгубен живот, едни и също попилени мечти.
“Всички ние се въртим все из едни и същи места, но по различно време и въпреки разстоянието в годините в края на краищата отново се срещаме.”
“Сватбено пътешествие” ме отведе там, където е невъзможно да отида. Този роман ми позволи да видя и почувствам една чужда, непозната реалност, която не искам да забравя. Всичко тече, всичко се променя, но се и повтаря, а “обстоятелствата и декорът са без значение.”
Прочетете и ревютата на „Дора Брюдер“ и „Вила „Тъга„.
