Срещата ми с Тайе Селаси няколко часа преди премиерата на „Отивам си е възвратен глагол“ (изд. „Жанет 45“) в София е сред най-забележителните неща, които ми се случиха през 2018 г. Въпросите, които си бях подготвила, до голяма степен останаха незададени, защото интервюто много се бързо се превърна в (приятелски) разговор за книги и четене.
Тайе Селаси е родена през 1979 г. в Лондон в семейството на нигерийка и ганаец. В ранна детска възраст заминава със семейството си за САЩ и израства в градче близо до Бостън. Живяла е в Ню Йорк, Рим и Берлин, а днес прекарва по-голямата част от времето си в португалската столица Лисабон. Не обича да я питат откъде е. Предпочита да изброи градовете, където се чувства вкъщи. За да опише себе си, често в интервюта споменава думата, измислена от нея – „афрополит“. „Отивам си е възвратен глагол“ е първият ѝ роман. Публикуван е през 2013 г. и влиза в класациите за „Топ 10 на най-добрите книги на годината“ на The Economist и Wall Street Journal. На български е преведена от Бистра Андреева.
Първият ми въпрос, естествено, е каква сте Вие като читател, кои са любимите Ви книги?
Аз съм от „недискриминиращите“ читатели, чета абсолютно всичко. Когато бях малка, като повечето деца, започнах със стихчета и детски приказки. По-късно минах на класическите английски романи – великите творби на британската традиция. И сега чета всичко, ама наистина. Ако някой ми препоръча книга, прочитам я.
Завършихте ли „Физика на тъгата“?
До средата съм. Когато истински харесам книга, какъвто е случаят с тази, обикновено чета много бавно. Обичам да се наслаждавам не само на историята, а и на стила на езика.
Кои автори са определящи за Вашето писане – хора, които са Ви повлияли?
Обикновено не отговарям на този въпрос буквално, с имена на конкретни автори, а по-скоро цитирам книги. Произведенията, които са ми повлияли най-много, са тези, които ми се искаше аз да съм написала. Някои от тях са: „Непосилната лекота на битието“, „Богът на дребните неща“, „Към фара“ и Another Country от Джеймс Болдуин. Ето тези текстове ме вдъхновиха да се запитам как аз бих могла да разкажа една история по този начин.
Билa сте жури на италианската версия на предаването „Ръкописът“ (The Masterpiece). Какво беше най-интересното от този опит – да бъдете жури на писателско риалити?
Най-интересно ми беше, че майчиният език на победителя не беше италианския. Никола е избягал със семейството си от… мисля, че беше Хърватия, и научава италиански, когато отива в Италия. Поради тази причина използва езика по невероятен, иновативен и оригинален начин. Той ме накара да си припомня кое е най-великото качество на писането. Не е задължително да владееш техническите му особености до съвършенство, а да умееш да си играеш с него, да го използваш по нов, изненадващ начин.
Преди да публикувате роман, първата Ви публикация е на разказ в Granta. Роман или разказ се пише по-лесно? Кое предпочитате?
Това е добър въпрос, но ми е трудно да отговоря. Написала съм само един роман, а разкази пиша цял живот. Със сигурност е по-бързо да напишеш кратка история и процесът ми носи радост. Романът е съвсем друго начинание. Много бързо научих урока, който ми е бил преподаван – романът не е много дълъг разказ. Това са две съвсем различни форми и всъщност мисля, че изпълняват съвсем различни функции. Така че не ги сравнявам особено. За мен разказите са отдавнашна страст, но писането на книга също имаше своите чудеса.
Кое Ви накара да седнете и да напишете първото изречение на „Отивам си е възвратен глагол“?
Едно празненство в Швеция, на което чух първото изречение от книгата (смее се): „Гана, вън!“. Още тогава имах усещането, че съм чувала тези думи. Както се случва с музиката – чуваш фраза от някоя песен и знаеш, че си я слушал, но не можеш да я възпроизведеш веднага.
Манол Пейков: А откъде идва името Куеку?
Всички мои герои идват с имената си и аз никога не ги променям.
Манол Пейков: Но много от другите имена в книгата имат корени в твоето семейство…
Всъщност не е така. Много хора мислят, че героите са близнаци, а се оказва, че просто носят едно и също име. И изглежда, че са кръстени на мен и сестра ми, но не е съвсем така.
Имената просто идват при мен, не ми се налага да ги измислям. Предпочитам да оставя това така, като някаква мистерия, дори за мен самата.
Имате ли отзиви от Гана и Нигерия за романа?
Да, отзивите, които стигнаха до мен от читатели в Гана, са изцяло положителни. Но бих взела под внимание мнението на всички читатели, независимо къде се намират. Всеки би могъл да намери нещо в книгата, което да резонира с неговия живот и с взаимоотношенията в неговото семейство.
Тайе Селаси (източник: Daughters of Africa)
Манол Пейков: А не Ви ли ласкае фактът, че хората от Гана възприемат книгата като „своя“, въпреки че вие не живеете там?
Опитвам се да не гледам на нещата по този начин. Само част от действието се развива в Гана, както и само единият от родителите сред героите идва от тази страна. Винаги наблягам много сериозно на мнението си, че силата на един образ е в неговата човечност. Ако, да речем, 50 страници от произведението са били по-близки за някого, защото познава описаното място, това е чудесно. Но искрено се надявам, че това няма да е единствената привлекателна черта, която ще намери в книгата. Не би било достатъчно. Аз се свързвам много силно с литература, която описва места, на които не съм стъпвала, може би и никога няма да го направя, но съм пленена от самата история.
Когато отидох в Гана, за да представя „Отивам си е възвратен глагол“, се бях настроила, че няма да оставя дискусиите за книгата ми да се превърнат в разговори за моите ганийски корени.
А смятате ли, че романът страда по някакъв начин от това, че получава етикет „африканска литература“? Опитвам се да се поставя на мястото на един писател, който трябва да живее с етикетите, които читателите поставят.
Не само книгата страда от лепенето на етикети. Нито само репутацията на автора. Най-ощетен е читателят. Защото, ако хората, които се занимават с разпространението на книгите и техния маркетинг, поставят етикети, то читателите стават губещите.
Всеки сам открива магията в книгите. Ето например, сетих се за „Мемоарите на една гейша“. Когато започнах да я чета, не знаех нищо за историята на Япония в този исторически период. И получих безплатно пътуване до тази далечна страна без авторът да е японец. Няма и нужда да бъде, това е без значение. Според мен свещената връзка се намира между читателя и текста. Именно там се осъществява трансформацията, пътуването. По този начин аз опознах Англия от XIX век, също Русия, Германия и България – чрез литературата. Така е, защото не поставям етикети, а търся човешките истории. Затова считам, че най-потърпевш е читателят, задето не му е оставена възможността сам да открие дадено произведение.
И понеже сме на темата за етикетите – за момента творчеството Ви се свързва с теми като културна идентичност, национална принадлежност. Вие като такова ли бихте го определили?
Нехудожествените ми текстове – да, но не и художествените. Всичко документално – есетата ми, TED лекциите, статиите ми за New York Times и Guardian – са написани от мое име, изхождайки от познанията ми по дадена тема с голямо значение за мен. Сред тях са националната идентичност, държавните граници и ограниченото движение на хората. Това ме вълнува живо и ще продължавам да пиша за него, но само в нехудожествените си текстове.
А в художествените моят собствен глас не присъства. Там ме интересуват човешката психология, взаимоотношенията, любовта и дома. Не засягам политически каузи като държава, национализъм и идентичност.
Но това не са ли човешки казуси? Искам да кажа, че не можеш да имаш политика без хора, точно както не може да има и любов и взаимоотношения без хора.
Разбира се, но ако пишеш история, в каквато и дължина, за човешки герои и не се стремиш към полемичност, тогава трябва да обърнеш внимание на психологията на тези герои, за да може читателят да се свърже с тях по някакъв начин. Не можеш да загърбиш например страданието на Кваку или Фола, защото те вълнува Гана като държава. Според мен, ако искаш да разкажеш човешка история, трябва да се съсредоточиш именно върху човешките същества.
А ако реша да дискутирам факта, че съм от Гана, мога да направя 15-минутна лекция в TED, в която обаче няма да присъстват индивидуални истории. Да, бих дала примери с отделни личности, за да илюстрирам тезата си, но няма да става въпрос за психологическия аспект. На фокус ще бъде дадена обширна тема – нещо, което мисля, че няма място в един роман. Всъщност, замирише ли ми на политическо послание, когато започвам някоя книга, тя вече ме е отблъснала.
Една от най-любимите ми книги разказва историята на САЩ през историята на едно гръцко семейство имигранти. Това е „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис…
Прекрасна книга! Но не мога да се съглася, че е книга за историята на САЩ (смее се).
Тайе Селаси (снимка: Nancy Crampton)
Романът не е исторически, но провокира интереса ми да разбера повече за историческото време. Дотолкова, че спирах да чета и до посред нощ се рових в интернет, за да търся информация за Детройт. Не защото Детройт е САЩ, а защото, точно както и във „Физика на тъгата“, даден исторически момент оформя мисленето и живота на цяло едно поколение, ако не и на следващите.
Така е. Но, както и Вие казахте – това е частица от историята, един момент. Мисля, че ние, като читатели, трябва да бъдем внимателни към факта, че четем истории, които са позиционирани в различни пластове. И имах предвид, че „Мидълсекс“ е портрет на дадено място и време, както и на хората, чието мислене е сформирано от тях. Това позволява на читателя да разбере нещо за тези хора, което не е разбирал досега. Това е изключително важно. И все пак, не бих се изкушила да твърдя, че например, след като прочета „Физика на тъгата“, знам всичко за България. Знам какво е да си живял по това време в България, какво е било да си малко момче, което израства в това време, на това място.
Обичам да говоря за книги с умни жени (смеят се).
Сега като казвате това, се замислям, че много от книгите, които обожавам, са писани от изключително умни жени. Аз израснах в САЩ, където като малки ни даваха „Приключенията на Хъкълбери Фин“ или „Великият Гетсби“. Не ни ги дават като учебници, не ни учат, че Фицджералд разказва за Ню Йорк през 20-те години на XX век. Учат ни, че книгата е портрет на един мъж и на мъжа, на когото се възхищава, и така навлизаме в света, който авторът описва. Между другото научаваме нещо и за Ню Йорк през 20-те години. Но това, което искам да кажа, е, че авторът е бял мъж. И ние разглеждаме света от неговата гледна точка. Но ако авторът не е бял мъж, не е американец или англичанин, то тогава веднага започваме да разглеждаме текста в исторически или политически контекст. Ето срещу това възразявам. Според мен винаги трябва да разглеждаме героите като човешки същества, а чак след това да разгледаме политическия контекст, в който са разположени. Информация за контекста можеш да почерпиш от друго място, от книгата обаче можеш да разбереш психологията на героите.
Нека поговорим малко и за писане. Имате ли съвет за вдъхновяване на младите писатели?
О, да! Това съветът, който давам на абсолютно всички мои студенти – четете, продължавайте да четете, и то разнообразна литература, за да намерите не само това, което харесвате, а и това, което не ви допада. Така ще разберете кое работи за вас като читател и кое не. И когато откриете това, което ви грабва, четете от него отново и отново. Изучавайте текстовете, които обичате, все едно са инструкции за употреба. Препрочитайте ги, докато не разберете „как работят“. Ако го направите, ще се научите как и вие да съставяте добри истории. Знаете ли как се прави, може и да опитате силите си.
Препоръчайте ми книга.
„Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел. Прекрасна е! Препоръчвам и A Necessary Woman – толкова забавна и брилянтна! Става въпрос за една възрастна жена в края на войната. Прочетете и Asymmetry от британската писателка Лиса Холидей, публикуваха я наскоро. И последно – Freshwater.
Превод от английски език: Диляна Денева
Снимка на публикацията: Анелия Николова
