fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БлоговеМнения

Тайните престъпления на една книгоманка

4 мин.

131Реших го – признавам си прегрешенията, които досега тайно съм вършила с книгите, пък да става каквото ще.

Ще бъда напълно откровена и ще споделя някои мои навици, които книжните пуритани може би ще сметнат за възмутителни и непростими, но аз не бих могла да се откажа от тях, а и не искам. А обобщеният отговор на всяко „Защо?“ е: Защото мога и така го усещам. „Оставям се на вашта воля да ме презрете в тоя час“ и се надявам на една по-снизходителна присъда.

Подчертавам в книгите. Започвам с възможно най-лошото: да, подчертавам, „тиквам“, слагам удивителни и даже понякога си водя бележки. Ще кажете, че нарушавам книжното тяло, загрозявам го със собствените си незначителни мисли и въобще – съсипвам книгите. Но аз усещам четенето по този начин и оставянето на следа е моята връзка с книгата. С молив в ръка я правя моя територия, която е уютна и запазва спомена за първия ми прочит. Не изтривам вече написаното, а добавям по нещо, което ми се е сторило важно, но може да бъде пренебрегнато или заличено във всеки момент. (Разбира се, пиша единствено в собствените си книги.)

Посягам към по-леки четива за удоволствие. Янг адълт, чиклит или някой захаросан любовен роман. Случвало ми се е и ще ми се случва – защото имам нужда да чета без да се изпълвам с купища екзистенциални и нерешими въпроси и защото понякога щастливият край ми е жизнено необходим.

Чета края на книгата. (Пауза за справедливо възмущение.) Ами да, обичам да взимам книгата в ръце, да я прокарам през палец от корица до корица, за да чуя как шумоли. После, в зависимост от настроението ми, чета първата и последната й страница. По-силно е от мен и си позволявам да нарушавам правилата. Но това мое патологично поведение никога досега не ми е развалило удоволствието от четенето. Сигурно е така, защото смятам, че най-важен е пътят, а не крайната точка.

Понякога гледам филма, преди да съм прочела книгата. Да, не е като да не съм го правила. Убийте ме с камъни. Моля, прочетете отново последните две изречения от предходното ми признание.

Не ми излиза пяна на устата, когато някой ми сподели, че харесва „50 нюанса сиво“. Хората са различни, с различни потребности и различни начини на задоволяването им. Именно тази пъстрота е може би най-голямото достойнство на демокрацията. Така че ако някой ми каже, че харесва тази книга, аз просто приемам правото му на избор и различното му светоусещане. (И ако се чудите: да, прочетох я и аз – от любопитство и за да си създам собствено мнение. Затова сега мога да споделя собствения си опит – ако се чете като хумористичен роман, това е най-забавната книга. Поне аз никога не се бях смяла толкова много, докато чета.)

Имам приятели, които не споделят книжните ми страсти. Дали защото имат други книжни престъпления„доставчици“ на знания и забавления, или защото не могат да отделят време за четене… Но аз определено не съдя за тях по купчина книги на нощното им шкафче.

Не се интересувам от корицата. Нямам отношение към кориците. За мен те са просто обвивка, а важното е между тях. Някои смятам за красиви, но няма да ме чуете да ги превъзнасям. Също: корица, която не ми допада, няма да ме откаже от книга, която искам да прочета.

Не се интересувам от автора. Винаги съм се старала да се абстрахирам от авторовата личност. Когато чета сме само книгата и аз (плюс моя опит и граници). Авторът отсъства, защото аз ще усетя и разбера само това, което е вътре в мен. Неговата биография и интерпретациите на личността му могат единствено да ме манипулират.

Дочитам всяка книга. Смятам, че един блестящ край може да поправи всяка скучна или „не-за-мен“ книга. Затова никога до момента не съм се отказвала след първите 50 страници. Дори да ме отегчава до смърт, или да знам, че ще я чета с месеци… Чашата трябва да се пие докрай, на дъното може да блесне някой диамант.

Таен книжен престъпник: Цвети