Въпреки шестиците в училище, математиката за мен си остана мрачна и труднопроходима част от човешкото познание). Започнах „The Housekeeper and the Professor“ („Прислужницата и професорът“) на Йоко Огава без да знам, че ме очаква една необичайна среща с нея.
Професорът е блестящ математик, който загубва паметта си в следствие на пътен инцидент. Всяка сутрин той се запознава наново с домашната си прислужница и се ориентира в ежедневието с помощта на множество листчета с напомняния, забодени върху костюмите му.
Възрастният учен се опитва да „ преведе“ на езика на математиката станалия неразбираем за него свят. Рождените дати или номерът на фанелката на любимия в миналото баскетболен играч носят неочакван смисъл. Когато новата му домашна прислужница разбира, че това е единственият начин да поддържа контакт с него, тя започва да си записва неговите обяснения и се опитва да вникне в тях.
Сигурна съм, че всеки читател ще си пожелае да бе имал такъв учител по математика в училище! През очите на учения се докоснах за първи път до възвишената й красота. Разяснявайки сложни математически понятия, професорът всъщност се опитва да общува с помощницата и нейния син. И така, в рамките на привидно простичкия камерен сюжет, Йоко Огава ни разкрива много деликатно съхранената човечност и доброта на безпомощния възрастен.
Не очаквах да ме трогне до такава степен, но завърших книгата почти просълзена. Знам, че поради бавното действие и леко монотонния разказ няма шанс да привлече тийнейджърите, но все пак я препоръчвам за четене в училищна възраст като докосване до света на различните от нас. Надявам се в някакъв момент да бъде преведена и на български език.
