„Ако правилото, което си следвал, те е довело дотук,
каква е била ползата от него?“
Какво бихте си помислили за убиец, който умъртвява жертвите си като добитък? Буквално. Пневматичeн пистолет изстрелва зашеметяващо жило в челото на съществото, по стечение на обстоятелствата човешко, пронизва мозъчната му кора и му осигурява бърза, безкръвна и мигновена смърт. Като за кланица.
Има нещо сбъркано в този човек, бихте си казали. Встрани от факта, че е психопат. Методът му на „работа“ е толкова безмилостно практичен и прецизен, че чак да ти прилошее. Извратеното въображение на садистите отвращава физически. Рационалният ум на маниака Антон Чигур предизвиква гадене на съвсем друго ниво. Странно неназовимо, какъвто е и страхът от света, който се променя заради и въпреки обитателите си в „Тук няма място за старци“ (изд. „Пергамент Прес“).
Историята е стара като света. Ловецът и ветеран от Виетнамската война Мос попада на останките от провалила се нарко сделка и прибира парите, над които разхвърляните наоколо трупове вече нямат права. Нищо невиждано или немислимо, предвидима човешка алчност. Предвидимо е и последвалото преследване от онези, които държат да си получат откраднатите милиони. Властите в лицето на принципния шериф Бел започват да разследват кръвоприлитията, вечно изоставайки с една крачка от техния мрачен творец Чигур.
Звучи като трилър, но за нищо на света не бих го представила така на когото и да било. Книга като оръжие, пръсваща на парчета клишетата на жанра и сковаваща читателя с въздействието си, не бива да се вкарва в подобна рамка.
„Тук няма място за старци“ е безмилостна творба. Стилът на писане на Маккарти е суров като тексаската пустош, всички диалози и описания са безкомпромисно реалистични, в целия текст няма и една излишна или фалшива нота. Няма евтини залъгалки, красиви замазвания на очите и неправдоподобни развръзки.
Шериф Бел дава начало на всяка глава с кратка смазваща изповед. Страници, изпълнени със старомодно мъжество, лаконичност, объркване от една реалност, в която хората вършат непонятни жестокости. Човешката природа се изражда, става все по-особена, необяснима и угнетителна. Страшни са родилните болки на стария свят, докато новият решително си проправя път. Страшно е какво ще се случи със старците, когато другите станат повече от тях и наложат своите правила.
Живият американски класик Кормак Маккарти изобличава злото в един напълно обикновен свят с обикновени хора, повечето от които нямат кой знае с какво да се защитят от него. То е категорично като своя „пророк на разрушението“ Чигур. Виждаш ли го пред себе си, значи вече си мъртъв. Няма „добро“, което да противодейства, нито пък справедливост, която да възмезди жертвите.
Имаш само една привилегия – да бъдеш следващият.
Ревю за „Тук няма място за старци“ и при „Книжен Жор“.
Не пропускайте и филма на братята Коен „Няма място за старите кучета“ (2007), отличен с 4 награди „Оскар“.
