fb
Ревюта

Туптящото „Сърце на мрака“ на Джоузеф Конрад

10 мин.
"Сърцето на мрака" (изд. "My Book")

Ужас. Ужас.

Каква точно е разликата между цивилизования човек и дивака? Съществува ли изобщо? Има ли места и събития, които притежават силата да ни променят, изкривят, изродят, без сами да го желаем, или те само успяват да изкарат наяве мрачната ни половина? Тази половина, скрита в сянка, или самата ни сянка, която все се мъчим да потиснем, заключим, забравим, но никога и да унищожим. Далече от очите, далече от сърцето, но нима това не е просто измама? Нима сянката не е способна да се храни, независимо от нас и съзнателните ни избори? И колкото повече се правим, че не съществува, толкова по-лесно се проявява тя, докато не ни обгърне напълно, завладяла ума и изпълнила сърцето с мрак. А може би това е истинската същност на сърцето? Може би то не се изпълва с мрак, а самото то е мрак. Защото, ако нещо е част от нас, до известна степен е и самите нас, и ние сме то. А свободата идва с приемането му.

Прочетох много негативни мнения за „Сърцето на мрака“ (изд. „My Book“). Повечето от тях се отнасяха до това, че читателите не са я разбрали или не са разбрали идеята на автора. Че сякаш посланието може да е само едно.

Джоузеф Конрад разказва една наглед проста история под формата на разказ в разказа за млад мъж на име Марлоу, който е нает от Компанията като капитан на малък параходен кораб в Конго. Марлоу научава за господин Курц, който оглавява важен търговски лагер, чийто добив на слонова кост надхвърлял този на всички останали, взети заедно. Както се подразбира, този факт го превръща в доста неудобно препятствие. Но не е толкова лесно да се справиш с Курц. Той е не само добър търговец, а и невероятна личност. Колкото повече напредва Марлоу, толкова по-често слуша за господин Курц. Думите по негов адрес обаче са все по-неясни и името му сякаш вдъхва не само почитание, но и страх и омраза. На този етап читателят, заедно с Марлоу, става обсебен от Курц. Що за човек е той, какви са методите му? Какво толкова има в него, че е свил гнездо в умовете на всички?

Да, историята може да е обикновена, но под тази семпла повърхност се крие нещо голямо.

Те са били завоеватели, а за това е нужна груба сила, с която не можеш да се хвалиш, когато я имаш, защото силата е само една случайност — резултат от слабостта на другите.

Езикът на Конрад е възхитителен. Рядко съм се връщал да препрочитам един или друг абзац от книга по толкова много пъти. Всяко изречение носи някаква красота и магия. Сякаш героят вижда света през свой личен калейдоскоп и дори най-нормалните неща спират да бъдат обикновени в очите на читателя. Всичко заживява свой собствен живот.

Слънцето потъна неусетно в ослепително бяла светлина, след това стана мътночервено и изгуби лъчите и топлината си, сякаш изгасна изведнъж, поразено смъртоносно при допира с мрака, който тежеше над нас.

Джоузеф Конрад (снимка: Wikipedia)

Тук е мястото да обърна внимание и на символиката в думите на Конрад. Авторът ни позволява сами да избираме как да тълкуваме текста и Конрад е напълно прав, като казва, че половината книга се пише от читателя. Той не ни води за ръка, не ни обяснява в какво да вярваме, нито ни наставлява. Само ни разказва, разкрива ни света през собствените си очи, преживява го през собствените си емоции, но не ни отнема правото да си изграждаме индивидуална преценка.    

Навлизането на героя и читателя в континента е хаотично и неразбираемо, като сън. Френски кораб води битка с невидим враг и сякаш стреля с оръдия по цял един континент. Наглед безсмислено изкопани дупки. Дерета, пълни с ръждясали тръби. Праисторическа джунгла, осеяна с нитове. И навсякъде – трупове, насилие, смърт.

Това, разбира се, е сцената през погледа на Марлоу. През погледа на всеки друг бял герой тук се извършва работа. Защото за всяко действие или отношение се изисква обяснение. А най-доброто обяснение е това, с което оправдаваме собствените си действия.

Между дърветата, облегнати на стволовете, придържайки се към земята, в полумрака клечаха, лежаха и седяха черни същества във всички пози на страданието, омаломощени и отчаяни. На скалата избухна нова бомба, последвана от лек трепет на земята под краката ми. Работата продължаваше. Работа! А това бе мястото, където някои от работниците се бяха оттеглили да умрат.

Нечовешко отношение, но европейците в лицето на цивилизацията имат извинение за всичко. Това не са обикновени хора, те са престъпници, врагове, диваци. Имаш ли кауза, всяко човешко същество пред очите ти може да изгуби човечността си. Да се превърне във всичко, което ти е удобно да мразиш, само за да не е като теб. Да е нещо различно, дори ако се налага вече да не бъде човек.

Завоюването на земята, което обикновено означава да отнемеш нещо от други, които имат различен цвят на кожата, или малко по-плоски носове от нашите, е грозно, когато се вгледаш в него. Само идеята го спасява. Идеята, скрита в него; не сантиментална преструвка, а идея; не егоистична вяра в идеята — а нещо, което можеш да издигнеш на пиедестал, да му се кланяш и да му принасяш жертви.

Расизъм. Патриотизъм. Хомофобия. Индустриализация. Война. Бизнес. От която и страна да застанеш, винаги ще има враг. Винаги ще има кого да мразиш. А при достатъчно омраза, винаги ще има някой, който се нуждае от наказание. Но не от какво да е наказание, а от твоето наказание. Единствено и само ти притежаваш правото да изречеш присъда, да бъдеш ръката на бога. Защото само и единствено твоето възмездие е безспорно и свещено. По силата на този личен закон всички осъдени трябва да са безропотни, иначе жестокостите, които ги очакват, ще бъдат преголеми, и най-важното – напълно заслужени.

В новелата си Конрад показва ужаса. Може би и злото, стига всички да са задружни в представата си за него. Белият човек, в опитите си да цивилизова черния, в този случай дивака, се е превърнал в жесток звяр, който налага волята си както и когато пожелае. Но истинският ужас, който Конрад показва, е именно човешката природа. Че някъде там може да има нещо, което да отключи и изкара наяве истинската същност на човека, а тя е първична и жестока. А защо това е истински ужас? Защото осъзнаваме, че този мрак се таи във всички ни. Че човекът е способен на неизмерими жестокости и че тази тъмна половина е потискана просто защото сме наблюдавани от обществото. Съществуващите допустими норми ни възпират от анималистични прояви. Премахнем ли нормите, веднага ще станем свидетели на един може би необратим процес на дехуманизация.

Африка обаче предлага нещо друго. Африка предлага свобода. Свобода от обществени стандарти и морал. Свобода от ред и закон. Свобода от мнение и присъда. Затова сърцето на мрака е едновременно отвъд и вътре в нас. Именно това е ужасът, който Курц прозира. Ужасът, че човекът е най-жестокото животно, способно на всичко. Всичко!

Марлоу се опитва да се извърне от тази сурова истина.

Знаете много добре, че ненавиждам, презирам и не мога да понасям лъжата не защото съм по-честен от другите, а просто защото тя ме ужасява. От лъжата се излъчва дъх на смърт, вкус на тленност – а това ненавиждам и презирам на този свят, – това искам да забравя. То ме прави нещастен и болен, сякаш съм ял нещо гнило.

Мисля, че сърцето на мрака е място, където човек открива собствената си същност. И не само открива. Никой не би могъл да каже, че се познава напълно, докато не попадне там, където всичко е позволено. Докато не погледне в себе си и не види този извратен ум, присъщ на всички ни, и го приеме. Дори да го обикне, защото той е част от нас. И това го прави естествен.

И все пак смятам, че мракът е задължително злото. Вместо да се питаме какво е мракът, защо не се запитаме къде е? Тогава отговорът ще е много по-лесен. Мракът е там, където крием това, което не искаме да бъде намерено. Нито от другите, а често дори от нас самите. Но мракът също така е и мястото, където можем да бъде напълно голи, напълно автентични и абсолютно свободни.

Но дори да намерим и десет хиляди разлики, десет хиляди причини, поради които да мразим, поради които другият да е врагът, то един фактор обединява всички ни. Смъртта присъства в книгата от началото до края, но тя не застига само едните или другите. Ако Конрад показва нещо ясно, то е, че всеки умира като всеки друг. Животът е крехък, чуплив, а смъртта е необратима и вечна.    

Аз съм се борил със смъртта. Това е най-безинтересната борба на света. Тя става в неосезаемата сивота, под вас празно пространство, около вас празно пространство, без зрители , без шум, без слава, без желание за победа, без страх от поражение; тя се води в болната атмосфера на хладния скептицизъм, без вяра в собственото ти право и още по-малко в правото на противника ти. Ако това е най-могъщата мъдрост, тогава животът е по-голяма загадка, от колкото си мислим. Аз се намирах на косъм от последната възможност да изрека велика мисъл, а открих с чувство на унижение, че нямам какво да кажа.

Курц обаче има какво да каже. Той е човекът, погледнал навътре, видял тази тъмнина, този непрогледен, ужасяващ леден мрак в човешкото сърце. Не се е отрекъл от него, а го е допуснал като част от човешката природа, като присъствие, с което не се бориш. Или го приемаш, или признаваш безсилието си и се оставяш да те погълне изцяло. Курц успява да обобщи това прозрение с една-единствена дума, побираща цяла вселена.

Ужас
. Ужас.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20q4 при завършване на поръчката си.

[ + ]