Лош подход е да сравняваш коренно различни книги на един и същи автор и да позволиш харесването на едната да повлияе върху оценката ти за другата. Колкото и да е зловреден обаче, става някак неизбежен. Май паднах жертва на тази грешка, докато четях сборника с разкази „Убийството на Маргарет Тачър“ (изд. „Еднорог“) от феноменалната носителка на две награди „Букър“ Хилари Мантел.
Не съм особен почитател на историческите романи, но стилът, в който Мантел обрисува живота на Томас Кромуел и управлението на Хенри VIII, искрено ме заплени. Изграждането й на образите на толкова известни личности по оригинален и запомнящ се начин е достойно за възхищение, а диалозите й в първите две части от незавършената трилогия са сред най-добрите, които някога съм чела.
В „Убийството на Маргарет Тачър“ британката рязко се отдалечава от епохата на Тюдорите и пренася читателите си директно в съвременността, където опитва силата на перото си в късата форма. Историите й ни вкарват в главите на най-различни разказвачи, пречупващи случващото се през леко тягостния си, измъчен и недоверчив към света мироглед. Разказите са изпълнени с детайли и подробно, задълбочено изграждане на образите, на което се дължи и тяхната многопластовост дори и в наглед банални, ежедневни стиуации.
Всички истории в сборника са удоволствие за четене, даже и сравнително мудния и безрадостен „Гост в Саудитска Арабия“, който писалите за книгата до момента единодушно заклеймяват като доста странен избор за откриващ разказ. Хилари Мантел безспорно е майстор стилист, а под повърхността на умението и таланта й блестят студената ирония, сухото чувство за хумор и безмилостният психологизъм – наточените инструменти, с които оголва плътта на героите си.
Най-много харесах „Сърцето спира без предупреждение“ (за две сестри, едната от които страда от анорексия, а друга – от остра форма на непукизъм), „Как да ви позная?“ (за пътуването на една невротична писателка до поредната лекция), „Удължен QT-интервал“ (най-лаконично казано, за една изневяра) и едноименния разказ „Убийството на Маргарет Тачър“ (за приятния разговор между един наемен убиец и неговата съучастница).
Хилари Мантел (снимка: Royal Society of Literature)
Насладих се на „Убийството на Маргарет Тачър“, но някак не успях да се привържа емоционално към повечето истории. Въпреки че са изкусно написани, ми липсваше онзи толкова важен за финала на един разказ ефект „уау, наистина ли!“. Личното ми мнение е, че Хилари Мантел инстинктивно я влече към дългата форма. Може и да си въобразявам, но в много от събраните тук произведения усетих скрит стремеж от нейна страна да ги разтегли, да ги обогати, да ги направи по-обстоятелствени, сякаш за сметка на въздействащия завършек.
С други думи, ако някой ме попита коя книга на Мантел да грабне първо, категорично бих го насочила към трилогията за Кромуел, но също така бих го посъветвала впоследствие да не се лишава и от сборника й с разкази. Ако и вие още не сте се запознали с творчеството на тази изключително интригуваща писателка, насърчавам ви с ръка на сърцето да поправите пропуска си, независимо откъде решите да започнете.
Една вметка накрая – радвам се, че издателство „Еднорог“ са решили да дадат шанс на сборника и да запазят прекрасната оригинална корица, но малко се разочаровах от липсата на коректор в редакторското каре. Някои дребни, но набиващи се на очи грешки можеха да бъдат избегнати.
Не пропускайте ревютата на Габи за историческите романи на Мантел – „Вълци“ и „Доведете труповете“. Интервю със самата Мантел можете да прочетете тук.
Още отзиви за „Убийството на Маргарет Тачър“ пък можете да намерите в „Книголандия“, „Под моста“, „На по книга, две“, „Bloody Rose Red’s World“ и „Margarita Brumova“.
