fb
ИнтервютаНовини

Хилари Мантел: Не идеите са проблемът, а времето

7 мин.
Hilary Mantel

Хилари Мантел е английска писателка, двукратен носител на престижната литературна награда „Ман Букър“. Трилогията й за живота на Томас Кромуел, сложна личност, пряк участник в заплитането на едни от най-опасните и вълнуващи интриги в английската история, пожъна огромен успех и й я нареди сред кандидатите за списъка с най-влиятелни личности на списание“Тайм“.
От поредицата са излезли две книги – „Вълци“ и „Доведете труповете“. Докато чакаме със затаен дъх финала на трилогията, който се очаква да излезе през 2015 г., ви представяме интервю на Мантел за The Guardian, в което писателката разказва за пренасянето на романите й на театралната сцена, края на Кромуел и идеите й за бъдещи творби.

Автор: Тим Адамс
Превод: Габриела Кожухарова

Как протече за Вас пренасянето на „Вълци“ и „Доведете труповете“ на театралната сцена от RSC (Royal Shakespeare Theatre – бел. ред.)?

Аз съм много педантичен и предпазлив човек и съм свикнала да премислям нещата с часове в ума си, на тишина и спокойствие . В театъра нещата не стоят така. По време на репетиция ти задават въпрос и отговорът трябва да бъде моментален. Успях да превърна неувереността си в професия, така че да бъда инстинктивна е нещо напълно ново за мен.

Изградихте ли специална връзка с актьорите, натоварени със задачата да вдъхнат живот на Вашите герои – Томас Кромуе, Хенри VIII и т.н.?

Изненадващо, но да. Винаги пиша сцена по сцена, а за важен момент от романите за Кромуел се подготвям с дни, прехвърляйки всичките си бележки и източници, преди да се потопя в работа. Моментът, в който се отдавам на Hilary Mantel писането, е точно като излизането на сцената. Всичките ти сетива са изострени и сякаш наостряш ушите си в очакване на някаква реакция.

Кога Ви заплени театърът?

Не съм от семейство, което посещава често театъра. За първи път отидох в Стратфорд на Ейвън през лятото на шестнайстия ми рожден ден с две съученички. Организирахме се и изгледахме четири постановки за един ден. След това театърът стана важна част от живота ни. Посещенията на Стратфорд на Ейвън през последните месеци с мисълта, че отивам на работа, е наистина прекрасно изживяване.

Препрочетохте ли историческите пиеси на Шекспир, когато се роди идеята за постановките?

Открих Шекспир, когато бях на около 10. Никой не ми беше казвал, че е труден за четене, затова и аз самата не мислех така. Четенето на Шекспир винаги е било чисто удоволствие. Но начина, по който историческите му пиеси са представени, не е начинът, по който протича историята днес. Хората понякога ми казват: „Защо фетишизирате историческата достоверност? Шекспир не го е правил.“ Отговорът ми винаги е простичък: „Аз не съм Шекспир.“ На него всичко може да му се размине.

В момента пишете третата книга от трилогията – The Mirror and the Light – докато Бен Майлс (английски актьор – бел.ред.) пресъздава Томас Кромуел на сцената. Да го гледате как играе промени ли представата Ви за героя?

Не, в ума ми Кромуел е като облак от енергия; през цялото време е в движение. В мислите си го възприемам така, както възприемам приятелите и роднините ми. Присъствието им е по-скоро енергийно, отколкото физическо.

Докато работехте по първите две книги, страдахте от големи болки заради здравословните Ви проблеми, свързани с изострена ендометриоза  (заболяване на маточната тъкан – бел.ред.), която доведе Valci - Hilari Mantelдо дълъг престой в болницата през 2010 г. Как това се отрази на писането Ви?

Вкарването ми в болница се случи в периода между писането на двете книги. Цял живот съм боледувала, но не ми се иска да споделям как това афектира писането ми. Мога да кажа със сигурност, че 2010 г. беше странна за мен. Бях спечелила „Букър“ за „Вълци“, а идната година преживях две тежки операции и целият период ми е като бяло петно. Когато седнах да пиша „Доведете труповете“, стана стихийно – много, много бързо. Предполагам, че цяла година съм се подготвяла психически за този момент.

Писахте за преживяванията си в болницата и разкрихте, че сте имали халюцинации. Изглежда, че някои от тези халюцинации са Ви вдъхновили за разказите в сборника, който ще издадете по-късно тази година и който сте озаглавили The Assassination of Margaret Thatcher. Истина ли е това?

Да, истина е. Започнах да пиша едноименния разказ преди много години, но все не можех да го изпипам. През първата ми нощ в болницата бях натъпкана с морфин и стоях будна цяла нощ, съчинявайки истории. Едно от нещата, които ми се случиха, бе, че видях убиеца. Знаех точно кой е той. Ето как липсващото парченце от разказа си дойде на мястото. Измислх и някои други истории. Не беше временна лудост, а ефект, предизвикан от лекарствата. Като писател обаче трябва да се възползваш от всяка ситуация.

Имайки предвид опита Ви с морфина, били ли сте изкушена след това да използвате наркотици, за да подсилвате въображението си?

Не, беше за първи и последен път. Смятам, че една от десет боклучави истории всъщност е ценна. Никога не съм имала проблем с идеите. Проблемът ми е във времето.

Измъчва ли Ви мисълта за недовършените Ви творби?

Мисля, че докато остаряваш, осъзнаваш, че щом умреш, ще оставиш недовършени проекти зад гърба си. Отдавна съм Dovedete trupovete Hilari Mantelнаясно с факта, че да имаш идея не означава, че си готов да я осъществиш. Исках да напиша книгите за Томас Кромуел още в началото на кариерата си като писател. Тогава обаче той не беше готов да се появи, както и аз не бях готова за него.

Постигнахте феноменален успех на късен етап в кариерата си. Свикнахте ли с него?

Никога не съм го очаквала, но ми доставя огромно удоволствие, тъй като го виждам като резултат на всичко, което съм правила досега. Още от първата страница, от първия параграф си казах: „Аха! Сега виждам, че целият ми труд е водел дотук!“ С риск да прозвуча тщеславно, смятам, че този проект е нещото, което никой друг освен мен не е можел да осъществи.

Книгите Ви са разположени в много различни време и пространство от днешните и са разказани с гласове, различаващи се от Вашите. Все още ли ги считате за израз на същността Ви?

Да, колкото и убедителни трикове да имаш в торбата, все се намираш някъде там. Но взаимодействието не е едностранчиво. Не само героят се превръща в автор, а и авторът се превръща в герой. За добро или зло, не можеш да попречиш на процеса.

Сега, когато краят на Вашия Кромуел почти е настъпил, можете ли да си представите живота без него?

Истината е, че краят не е почти настъпил. Не пиша последователно, така че никога не мога да кажа със сигурност къде се намирам. Знам, че ми остава още поне година, докато приключа, въпреки че тази сутрин написах част от последната глава. Също така очаквам книгата да заживее още няколко живота. Мислех си да дам пет години на Томас Кромуел, после станаха 10, а сега не му се вижда краят. Въпреки това много се вълнувам за всичко свързано с него. Ентусиазмът ми е същият като през първия ден на писане.

[ + ]