Колкото повече чета скандинавските майстори на криминалния роман, толкова повече нюанси успявам да открия в този жанр. Намирам големи сходства в стиловете им, но и неизбежните различия, които ги правят индивидуално запомнящи се. Постепенно в читателското ми съзнание думата „крими“ започна да придобива допълнителни, обогатени значения. Вече не я свързвам задължително и единствено с „леко четиво; идеално да мине времето, ама няма да е фатално, ако го пропуснеш“.
От топлотата, с която Камила Лекберг обгръща героите си в „Ледената принцеса“ и „Проповедникът„, през обилните исторически препратки, включени от Хенинг Манкел в „Човекът от Пекин“, вземайки с нас алкохолизирания, но симпатичен инспектор Хари Хуле от романите на Несбьо и неизбежно стигнем до гениалната трилогия на Стиг Ларшон „Милениум“, всеки от тези автори се опитва да допринесе с нещо свое за развитието и обогатяването на крими жанра. Същото прави и Юси Адлер-Улсен.
„Убийци на фазани“ е вторият му роман, издаден на български от ИК „Емас„, след „Жената в капан„. Юси е датчанин с впечатляваща популярност и носител на над 20 книжни номинации и награди. Автор на повече от 15 романа (някои от тях филмирани), няколко текста за театър, исторически трудове и др. Респектираща визитка, но сравнително непопулярен у нас автор. „Убийци на фазани“ дава стабилна заявка да промени този факт.
Романът е лишен от всякаква романтика – тежък и суров, но увлекателно описан. Среща ни с изверги – изпълнени с агресия и изпитващи безкрайна наслада от насилието. Използвайки социалните позиции, които са успели да си извоюват, петима мъже и една жена години наред успяват да прикрият садистичните си изстъпления. Жестокостите им дълго време ще остане ненаказани, но възмездие в крайна сметка ще има. Един от тях ще наруши сплотеността на този дяволски екип и голямото надхитряне ще започне.
Централният образ (и същевременно най-интересен за читателя) е този на Кими. Млада жена, която до средата на 30-те си години успява да преживее тежка поредица от нещастия, предателства и посегателства срещу нея. Това неизбежно оказва влияние на психиката й и стаените в тялото й болка и агресия стават невъзможни за удържане. На мен ми беше много трудно да определя дали й съчувствам напълно, или пък смятам, че и тя заслужава да бъде заклеймена за действията си. Може би, както става обикновено в живота, впечатленията ни за хората се променят спрямо конкретните обстоятелства.
Юси Адлер-Улсен си служи основно с ретроспекции и спомени на героите, за да ни разкрие детайли от миналото, които постоянно променят хода на действието. Не бих казал, че романът се движи с особено бясно темпо, но такова не е и необходимо. За сметка на това от самото начало става ясно, че щастливият финал би бил абсолютно неуместен в тази история. И такъв липсва. С което авторът рискува – „Убийци на фазани“ може да се стори прекалено тежък за някои читатели, които не са свикнали с безмилостните описания. Нищо обаче не е пресилено или умишлено изтъкнато, за да прави впечатление и да шокира. Насилието не е самоцелно, а тъжен факт, който ни припомня, че животът може да бъде и суров, а травмите от детството трудно могат да бъдат изкоренени и преодолени.
Заместник комисарят Карл, натрапената му асистентка Росе и симпатичният сириец Асад са главните действащи лица, на които ще се наложи да разплетат един ребус от лъжи, насилие, манипулации и жестокост, успешно прикривана повече от десетилетие.
Юси Адлер-Улсен пише лаконично – не преекспонира излишно фактите и не ни затрупва с ненужни подробности. Вместо това ни поднася данни, събития и последствия, като изводите и техните нюанси остават за нас. А размислите продължават и след края на книгата.
Прочетете и интервюто с Юси Адлер-Улсен в „Аз чета“, което той даде по време на Втория софийски международен литературен фестивал.
