Купих си „Угасването на Бетелгейзе“ (изд. „Scribens“) от Алея на книгата в София – един от онези следобеди, в които уж отиваш „само да разгледаш“ и се прибираш с още една книга, която няма място на рафта, но има място в сърцето. Представянето ѝ беше на следващия ден, от другата страна на щанда ме поканиха неколкократно, но в типичния ми стил – избрах да не отида.
Не обичам премиери на книги. Не защото не харесвам хората, шумните четения или чашата вино след това – просто вярвам, че срещата с поезията трябва да бъде интимна, насаме. Ако ме видите на премиера, това почти сигурно означава, че авторът ми е приятел. Айлин Лазова не беше. Всъщност дори не бях чувала името ѝ. Някак си знаех, че тази книга иска да бъде прочетена в тишина, а не в аплодисменти.
Огледах се, запечатах заглавието в ума си и отгърнах стиховете още в метрото. Отворих я с онзи особен трепет, с който държиш книга на автор, за когото нямаш никакви очаквания. И точно тогава започна магията.
Scribens и малките космоси, които издават
Напоследък постоянно се хващам, че откривам нови литературни съкровища под знака на „Scribens“. Толкова, че започвам да се чудя къде съм гледала преди и понякога дори се улавям да ги избягвам на Панаира, само защото знам, че ще изляза с още три книги и празен портфейл. Едва преди година за първи път отгърнах тяхно издание, а сега вече се улавям как подреждам книжките им в отделен, почти ритуален ред на рафта. Изданията им не просто издават поезия – те създават атмосфера.
„Угасването на Бетелгейзе“ е едно от тези съкровища – онези книги, които сякаш сами те намират. Изданието е красиво, премерено, с минимализъм, който не се натрапва. А QR кодовете, които разкриват допълнително съдържание, придават дълбочина – като прозорци към вътрешните светове на текста. Това е жест, който прави поезията не просто четена, а преживявана.
Да се родим в две съседни клетки
представяш ли си
да се родим в две съседни клетки на тялото
да сме свързани с тънка стена от туптящи атоми
Това е първото стихотворение, което ме накара да спра да дишам. Лазова притежава онази рядка способност да пише едновременно телесно и космически. Любовта при нея не е сантимент, а физика на съществуването – електричество, което свързва всичко живо.
накрая да сме в ядрото на слънцето
в мига когато угасва
В няколко реда Айлин превръща интимността в метафизика. Тук няма излишна метафоричност – всичко е изчистено, точно, почти научно. А после идва онази красива болка на последния ред: да сме семейство във Вселената. Малка фраза, голямо разширяване на вселената вътре в нас.
В тази поезия има физика и нежност едновременно. В нея любовта е химия, но и космос. Айлин Лазова успява да говори за интимното и за вселенското в един и същ дъх. Тя не просто описва чувства – тя ги въплъщава, прави ги телесни.
Да се родим в две съседни клетки – може би това е най-точното определение за близост, което съм чела в съвременната поезия. Толкова просто, а толкова смело.
Докосването като форма на познание
„Осезанието“ е ключова дума за тази стихосбирка. Айлин Лазова пише така, че да я усетиш не само в ума си, а и в кожата си.
осланям се
на най-обективното си сетиво
осезанието
Тези редове са не просто изповед, а манифест. В свят, в който все по-малко се докосваме истински – тя напомня, че любовта, болката, вярата, съмнението – всичко минава през телата ни. Пръстите ѝ измерват топлината на живота. Всяко стихотворение звучи като внимателно поставяне на длан върху пулса на Вселената.
Това стихотворение е нещо като ключ за цялата книга. Айлин Лазова вярва в сетивата повече, отколкото в думите. И не я обвинявам – в свят, който постоянно говорим, най-смелият акт е да се усетиш.
Тялото при нея е инструмент, с който измерваме любовта, болката, времето. Пръстите са познавачи на топлината. Поетесата пише така, сякаш думите ѝ са изписани върху кожа – не просто прочетени, а усетени.
В един от най-запомнящите се редове тя казва:
както на влюбен
е присъщо да докосва
за да обича
И в този момент разбираш – това не е просто поезия, това е акт на доверие.
Да обичаш на чужд език
ще останеш завинаги написан на някой чужд език
който няма да науча
Колко пъти сме се опитвали да преведем любовта – на човешки, на разбираем език, и все не успяваме. В това стихотворение тя е езиков експеримент, опит да изкажеш неизказуемото.
и любовта ни
ще е в бележките под линия
Тази строфа ме разби. Колко точен образ за всички онези истории, които никога не се побират в основния текст на живота, а остават долу – ситен шрифт, неразбран от повечето. Айлин Лазова пише за това, което обикновено премълчаваме: за преводите между душите, които не споделят един език, но усещат едно и също.
Светът като кълбо от възли
всъщност няма време
само отпечатъци
В това стихотворение времето се разплита като прежда, а богинята Лахесис стяга възела на съдбата. Поезията на Лазова е изпълнена с митологични и философски алюзии, но никога не звучи претенциозно. Тя не търси сложност – тя търси смисъл.
свят е едно голямо кълбо все от нишки
и възли – по един за всеки път
в който избираш да се събудиш
Това е може би най-оптимистичното послание в книгата – че винаги има следващ избор, следващ ден, следващо събуждане.
Храм на чужда религия
аз съм храм на чужда религия
за която нищо не знаеш
Тук поетесата изследва темата за женствеността и вярата като две страни на едно и също търсене. Жената е свещено място, но и изпитание. Мъжът, „омагьосан“, се доближава, и светът го наказва за това.
тръгваш си окрилен
най-накрая открил спокойствие и благодат
хората те обесват на площада
Това е стихотворение за любовта като ерес, за копнежа като престъпление. За цената на това да вярваш в нещо, което обществото не разбира. И да, може би точно заради това стихосбирката е толкова човешка.
Поезия след угасването

Заглавието „Угасването на Бетелгейзе“ не е просто поетичен каприз. То е обещание. Бетелгейзе е онази звезда, за която астрономите предупреждават, че може да избухне всеки момент – да угасне, но да продължи да свети в нашето небе още хиляди години. Такава е и тази книга. Поезия, която остава да свети, дори след като последната страница е затворена.
Айлин Лазова не предлага отговори. Тя просто оставя думите си като отпечатъци – топли, болезнено живи, дълбоко лични. Книга за докосването, за езика, за мълчанието и светлината, която остава след угасването.
Самото заглавие носи обещание – „Угасването на Бетелгейзе“. Звезда, която всички наблюдаваме с едно и също леко безпокойство, защото всеки момент може да избухне в своя финален, ослепителен взрив. Айлин Лазова превръща това космическо събитие в метафора на човешкото преживяване – за времето, за любовта, за неизбежността. Гасненето не е край, а преобразяване. В тази стихосбирка смъртта и животът не са противоположности, а части от един и същ цикъл на светлината.
Поезията като докосване до невидимото
„Угасването на Бетелгейзе“ е книга за всички, които усещат света с върховете на пръстите си. За онези, които не се страхуват да се доближат до тъмнината, за да видят какво ще излъчи тя. Айлин Лазова не говори силно – тя шепне. Но думите ѝ имат плътност. Те остават.
Книгата е написана с внимание към детайла, към онзи микроскопичен миг между усещането и осъзнаването му. Това е поезия, която не бърза. Поезия, която гали, но и боде.
Да четеш „Угасването на Бетелгейзе“ е като да наблюдаваш нощното небе след буря – някои звезди вече ги няма, но светлината им продължава да достига до нас. Айлин Лазова е поет, който вижда отвъд очевидното. Тя умее да превежда тишината на езика на човешките сетива.
И в края на книгата не си сигурен дали Бетелгейзе наистина е угаснала – или просто е започнала да свети по нов начин.
Послеслов: малката светлина в метрото
Не отидох на премиерата. Но, честно казано, нямаше нужда. Стиховете ме намериха сами, в едно софийско метро, където никой не те познава, но всеки е част от нечия история. И там, между станциите, Айлин Лазова успя да направи това, което поезията трябва да прави – да ме накара да се чувствам жива.


