С „Уинтър” (изд. „Егмонт България“) Мариса Мейър приключва „Лунните хроники“ и завършва историята не само на Снежанка, позната още като Уинтър, но и на Крес (Рапунцел), Скарлет (Червената шапчица) и Синдер (Пепеляшка). Радвам се, че успях в сравнително кратки срокове да завърша тези футуристични приказки, чийто сюжет, въпреки очакваните изненади и обрати, е написан много интересно.
„Уинтър” започва малко след края на „Крес”, когато групата е разделена, Скарлет е в ръцете на Левана и е затворена в менажерията й. Нейна приятелка и подкрепа (макар и в началото да не го знае) е Уинтър, която си е малко лудичка, защото отказва да използва дарбата си. В резултат красивата принцеса (да, тя е невероятно красива и без обаяние) получава халюцинации, които са все леко зловещи. Аналогията със снега идва от въображаемото й заледяване. Тук виждаме нежната и романтична страна на Хиацинт и невъзможната им любов с Уинтър. Хиацинт е единственото, което успява да задържи и върне разсъдъка на Уинтър.
Четвъртият роман разкрива доста за Луната и нейните обитатели. Паралелно се развиват и другите сюжетни линии – групата се събира и разделя, сполетяват ги множество премеждия. Синдер е решена да си върне властта от Левана и заедно с приятелите си се отправя към Луната, за да освободят Скарлет. Вълкът, естествено, мисли само за своята половинка. Кай предприема опасна двойна игра, която си е откровено прозрачна. Крес и Трън също имат своите моменти, като и двамата се променят. Най-големият товар лежи на плещите на Синдер, тъй като тя е истинската наследница на Луната.
В тази книга се случват най-много неща, има непрекъснато действие и всъщност настъпва моментът, в който 
настъпва развръзката за всички. Разбира се, Мариса Мейър не е пропуснала да интерпретира най-разпознаваемия елемент от приказката за Снежанка – този с отровната ябълка и джуджета, които не са никакви джуджета, а генно модифицирани войници вълци.
Хепиендът е ясен. Ще издам единствено, че е и той е по-различен от класическия, за да съвпада със свръхмодерната бъдеща епоха, създадена от Мейър.
В заключение, „Лунните хроники“ е много хубава тийнейджърска поредица, която носи романтичната наивност на детските приказки. Всяко момиче, което все още тайно вярва в магии, принцове и принцеси, но се преструва, че е пораснало, ще заобича книгите на Мейър. Тук приятелствата са искрени, любовта е розова и сърцераздирателна, а щастливият край – неизбежен. И все пак принцесите не чакат да бъдат спасени, а сами го правят, което е прекрасно послание за младите читателки!
