За мен Ф. Скот Фицджералд винаги е бил джаз. Меки обувки, изискано отчаяние, полъх от хартиен ветрец с аромат на бърбън и неизбежна катастрофа. Някъде между празненствата и рухването, между златото и праха, той пише „Великият Гетсби“ – книгата, която завинаги ще остане неговото най-разпознаваемо лице. Така че когато попаднах на „Улицата на прасковите“ (изд. „Вакон“, превод: Ирина Манушева), с подзаглавие „2000 километра с автомобил от Кънектикът до Алабама“, очаквах нещо по-слабо, странично, любопитно, но незадължително. Оказа се обаче, че в тази тънка книжка, далеч от джаза и вечерните рокли, Фицджералд говори с изненадваща нежност, ирония и светла умора, които го правят още по-човешки.
На една улица разстояние от Фицджералд
Не съм шофирала 2000 километра, за да ям бисквити и праскови за закуска в Алабама. Но съм карала 100, само за да стигна до конкретна сладкарница в Плевен, защото едно парфе може да бъде причина за всичко. Обичам колата си почти колкото Ф. Скот Фицджералд обича своята „Таратайка“. Не ям праскови зад волана, но на ум си говоря със “Стеф” (да, кръстена е на героинята от „Обещанието“ (изд. „Софтпрес“) на Карина Хали, защото е моето „синьо бебче“) и се старая да не ѝ причинявам това, което Фицджералд причинява на своя автомобил. „Улицата на прасковите“ не е просто книга за едно пътуване – тя е доказателство, че всеки истински писател може да превърне пукната гума в метафора за живота.
Корицата, ароматът и празните шосета
Ще призная нещо, за което, сигурно не един и двама литературни критици биха извикали „Анатема!“: купих си книгата заради корицата. И заради онзи кратък ред под заглавието, който веднага ме отнесе на някакво слънчево южняшко шосе – 2000 километра с автомобил от Кънектикът до Алабама. Прочетох го и наум вече бях в стара кола с отворени прозорци, с прасковен сок по пръстите и мирис на горещ асфалт.
Това не е „Гетсби“. Това е нещо по-тихо.
Когато чуем „Фицджералд“, очакваме гърмеж – фойерверките на „Великият Гетсби“, меланхолията на „Странният случай с Бенджамин Бътън“, джазът на една изгубена епоха. Но „Улицата на прасковите“ е нещо съвсем различно – и в това е цялото ѝ очарование.
Това е кратък пътепис, излязъл от 20-те години на XX век, но четящ се така, сякаш е блог пост от вчера. Един американски писател решава да измине 2000 километра – от Средния запад до Алабама – заедно с жена си Зелда и… старата си, но горда кола, за която говори с почти сантиментална почит.
Да, това не е роман, а по-скоро моментен запис, пътуваща скица. Но написана с такава самоирония, стил и остро наблюдение, че човек почти чува двигателя, който хрипти на баирите, усеща праха по обувките и се чуди дали няма някъде наоколо да се появи и неговата собствена улица, по която растат праскови. Едно лято, една кола, една съпруга и редица аварирали гуми. И някъде между редовете – огромното напрежение на живота извън голямата литература.
Фицджералд тук не е нито блестящ, нито трагичен. Той е уморен, малко раздразнителен, комично безпомощен, но и дълбоко наблюдателен. Същността на книгата не е в крайната дестинация, а в детайлите по пътя – както всяко пътуване, което си заслужава.
Пътуването като литература
Книгата е само 125 страници и с доста едър шрифт, но събира в себе си онова, което всяко истинско пътуване трябва да носи – изненада, хаос, лудост, досада, радост. В нея няма велика драма, няма изненадващи обрати – но има Фицджералд, и това е напълно достатъчно. Всеки изречен детайл – от спуканата гума до срещите с местни, или наблюденията на американския юг – е поднесен с неговия характерен стил: ироничен, елегантен и малко тъжен. Сякаш Джей Гетсби е оставил смокинга си, облякъл е ленена риза и е седнал зад волана, просто за да види какво има по-на юг от спомените.
Пет гуми, един брак и още нещо
Любимият ми момент е почти анекдот: когато автомобилът им претърпява поредната повреда, а героите започват да кръщават гумите. Самсон и Херкулес – здравите. Лазар – пострадалият. Матусал – отхвърлен. А последната гума Зелда решава да нарече Дядо Коледа – „незнайно по каква причина“. И точно Дядо Коледа, разбира се, изживява „такова гротескно приключение“, че ако са знаели, щели са да го кръстят другояче. Това не е просто хумористичен епизод. В него има цялото напрежение между романтичния образ на Фицджералд и реалността – на мъж, който се опитва да управлява не само кола, но и брак, пари и все по-сложния си живот.
В това пътуване има постоянен дисбаланс между очакване и разочарование. Но всичко е описано с такава мекота и самоирония, че дори неприятностите звучат като уютно въздишане. Сякаш всяка повреда, всяка несрета по пътя, е още една праскова, която сме пропуснали, но ароматът ѝ остава.
Преводът като бавен южен акцент
Не мога да не отделя внимание на превода на Ирина Манушева. Тя успява да запази не само ритъма на Фицджералдовото изречение, но и неговата ирония, тънка меланхолия и най-вече, усещането за място. Преводът на южняшкия диалект е особено впечатляващ – нелесна задача, която тук звучи автентично, с мярка и деликатност. Езикът не натрапва културна дистанция, а позволява на читателя да се потопи в атмосферата без усилие.
Фицджералд без фойерверки
„Улицата на прасковите“ не е „Великият Гетсби“. Тук няма зелен фенер на края на пристанището. Няма парти, няма тълпа. Има прахоляк, раздрънкана кола, една съпруга и писател, който отчаяно се опитва да бъде отговорен възрастен. Но тук, в това Фицджералдовско пътеществие без особена дестинация, се крие едно от най-искрените му лица. Без илюзии, без маски. Само горещина, гуми с имена и един брак.
Финалната спирка
„Улицата на прасковите“ не е само за любители на Фицджералд. Тя е за всеки, който се е качвал в колата, тръгвал е нанякъде, без да знае точно защо – освен че понякога просто трябва. Защото животът не е толкова „великият“, колкото „малкият“ – този, в който гумата се спуква в грешното време, детето ти пее на задната седалка, а жената до теб понякога мълчи така, че целият свят става беззвучен. Вярвам, че понякога литературата идва точно така – като леко олющена кола, която хрипти в жегата, но не спира да върви.
„Улицата на прасковите“ е точно такава книга. Не велика, но истинска. Прашна, уморена и топла. И ако ѝ позволиш, тя ще те откара не някъде далеч, а точно там, където трябва: до спомена, че пътят си струва, дори когато гумите са изтощени, а краят не е особено впечатляващ. Защото, понякога, просто трябва да караш.
Ако обичате книги, които миришат на бензин, старо мастило и южняшко слънце, кратки форми с дълъг послевкус и леки литературни пътешествия с неочаквано поетичен завой, както и лични, почти интимни разкази, в които писателят не се крие зад сюжета, а ти подава ръка с усмивка, тогава „Улицата на прасковите“ ще ви хареса.
Ако търсите действието на роман, структурата на новела, или онова познато „УАУ“ от Фицджералдовата класика, може и да останете леко озадачени. Но само ако четете през очакване, а не през усещане. Тази книга не иска да ви впечатлява. Тя просто ви качва в колата и казва: караме.
А аз? Аз ще се кача отново в “Стеф”, ще натисна копчето за плейлиста, и ще потегля. Не към Алабама, може би само до следващия град. Но ще си взема праскови. И ще се усмихна, защото точно така звучи животът, когато го запише добър писател.
Можете да намерите „Улицата на прасковите“ и други книги на Ф. Скот Фицджералд в Ozone.bg.
