В живота на всеки читател от време на време се появява някоя книга, за чийто прочит точи лиги. Такава за мен наскоро бе „Всичко живо е трева“ на Клифърд Д. Саймък. Емблематичната творба на американския писател Саймък е на цели 50 години, през 40 от които присъства и на българския книжен пазар. Романът е преиздаден през 2015 г. като част от поредицата „Галактики“ на издателство „Colibri“ с водещ редактор Андрей Велков. Преводът е на Жечка Георгиева и Радка Лафчиева.
Цели 112 години след своето рождение през 1904 г. Саймък продължава да бъде считан за едно от знаковите имена в световната научнофантастична литература. Носител е на 3 награди „Хюго“, „Небюла“ и „Брам Стокър“ за цялостно творчество. Впечатляващо, нали? Ето защо се настроих положително и започнах да чета книгата с интерес и големи очаквания. Убедена бях, че ще ми хареса.
„Всичко живо е трева“ започва лежерно, интригуващо и загадъчно. Някъде през 60-те години на XX в. невидима еластична бариера се появява по средата на пътя в забутаното американско градче Милвил. Първоначалната човешка реакция е напълно естествена – местните отказват да повярват в случващото се. Хората не виждат нищо, ала усещат тайнствена преграда, през която не могат да преминат живи същества – пропускани биват единствено предмети. Всички си мислят, че тази стена загражда само пътя и търсят нейния край. Всъщност се оказва, че цялото градче сякаш е обгърнато от сапунен мехур, от който изход няма.
Брад Картър е жител на Мелвил, който има ключова роля в събитията, заедно с един луд, когото всички смятат за отдавна изчезнал. Действието се задълбочава и от странни телефони без жици и шайба, по които се получават още по-странни позвънявания. Брад става представител на извънземната раса, която се опитва да влезе в контакт с човечеството. Подозрение, объркване, недоверие, враждебност и агресия царят сред хаоса, който е настъпил в провинциалното градче. Извънземните не са високи зелени човечета с големи глави, а… лилави цветя.
Саймък разказва хубаво, безспорен факт. Ала очаквах нещо по-различно от „Всичко живо е трева“. Дали защото имах твърде големи очаквания, или може би представата ми за извънземни не съвпада с някакви лилави цветя, но откровено казано, книгата не ме впечатли толкова, колкото се надявах. Все пак финалът ми хареса и някак осмисли времето, което смятах, че съм загубила с прочита на цялата история.
Има нещо красиво и обнадеждаващо в замисъла за мир и хармония вместо война. Има нещо вълшебно и мистично в представата за добронамерена чужда раса и в идеята за привързаност и благодарност между хора и извънземни. В крайна сметка страхът от непознатото не е толкова страх от това, което е там някъде, а от собствената ни липса на знания…
Прочетете още за романа в чудесното ревю на Милена Петкова тук. За книгата има и ревюта в „Книголандия“, „Книжен Петър“, както и блоговете на Ради Радев и „Книжен свят“.
