Безпорно българското кино излиза на преден план тази есен със заглавия, за които се говори вече от няколко месеца и които очаквахме с нетърпение. Едно от тях е „Възвишение“. Филмовата адаптация на едноименния роман на Милен Русков е обект на силен интерес, но оставам с впечатлението, че, типично по български, около лентата витае скептицизъм.
Разбирам го, все пак е екранизация, а добре направена такава на книга рядко се появява. За „Възвишение“ обаче не трябва да се тревожите. Чистосърдечно мога да заявя, че това е един от най-хубавите български филми, които някога съм гледала. Не съм особено патриотична и в мен не тлее никаква носталгия по Възраждането, затова смятам, че мнението ми е обективно.
Самата книга също не е на челна позиция в списъка ми с любими заглавия, но е на първо място сред онези, чието действие се развива през този емблематичен исторически период. Като обикновен читател не съм фен, но в никакъв случай на мога да кажа на хубавото лошо.
Екранизацията на „Възвишение“ наистина е филмово събитие и не мисля, че трябва да я изпускате. Историята проследява перипетиите на главния герой Гичо и съратника му Асенчо. През техния поглед се срещаме с големи личности като Димитър Общи, чиято биография не знаех в подробности, преди да прочета романа. За историческа достоверност няма да говоря, защото не съм аз човекът, който да се изказва по въпроса.
Главните герои трябва да предадат съобщение на самия Левски, но задачата далеч не се оказва толкова лесна. Разбира се, младите глави не са достатъчно предпазливи и разсъдливи и се замесват в куп неприятности, повечето от които с много големи и сериозни последствия.
Филмът обаче не е стойностен заради сюжета. Философията зад героя на Гичо обаче… тя е друго нещо. Нели Димитрова, която е отговорна за адаптацията, е успяла да улови важните нюанси, така майсторски изказани от Милен Русков, без да ги натрапва. Манталитета на българина, желанието за освобождение, идеализма, идеите, вдъхновението – всичко това е много приятно предадено на екрана.
Кадър: БНТ
Искам да обърна внимание и на добрата режисура на Виктор Божинов. Няма да си кривя душата – обикновено в играта на родните актьори усешам нещо леко нагласено. Някак изкуствена и неестествена е, когато са на голям екран, и рядко се чувствам толкова удовлетворена по време на български филм. Конкретно с „Възвишение“ изпитвах известни тревоги и заради специфичната реч на героите. Актоьрският състав обаче е безупречен и играе невероятно – всеки е в ролята, която му приляга, всеки е запомнящ се и успява да остане в паметта на зрителя, като изключително много ме стопли появата на Параскева Джукелова.
Операторската работа на Антон Бакарски също не трябва да бъде подминавана. Спиращи дъха кадри, удивителни цветове и родни гледки, от които ти се приисква току да хванеш гората и да се загубиш из Балкана.
Най-голямото предимство на умелата екранизация е, че ако впоследствие решите да прочетете романа, няма как да останете разочаровани. Есенцията му е на екрана, съдържанието също, но същевременно в книгата има куп красиви детайли, които липсват във филма. Това е магията на добрата адаптация – тя не натрапва нищо на зрителя, нито пък ощетява читателя, а обогатява преживяването от първоизточника, без да го заменя.
Мисля, че всеки трябва да даде шанс на „Възвишение“. Дори да не сте чели романа, отидете на кино и гледайте този прекрасен филм. Заведете приятел, майка си или съседското дете – да са возвисите. Чакането беше дълго, но в крайна сметка търпението ни е възнаградено.
