fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Чамкория“ – поглед към миналото с надежда за бъдещето

6 мин.

Сигурно поне веднъж се е случвало да ви попитат: „С коя известна личност бихте искали да седнете на чаша чай?“, „Кой човек от миналото бихте искали да срещнете?“ или друга подобна версия на този екзистенциален, лексиконски въпрос. Аз обикновено избирам хора, в които виждам потенциал за интересни събеседници, или такива, към които имам конкретни въпроси (Толкин например влиза и в двете категории). В нито един от случаите обаче не съм си представяла, че ще кажа: „Шофьорът на омнибуса София – Чамкория от 20-те години на миналия век“.

Но главният герой в най-новия роман на Милен Русков „Чамкория“ (изд. „Жанет 45„) – бае Славе (както му казват пътниците във фамозния му омнибус), е духовита личност, извор на житейски мъдрости и разнообразни интереси, което гарантира, че всеки разговор на по чаша-две с него ще е уникален. Разбира се, течността в чашите няма да е чай!

В „Чамкория“ Русков смесва тъжни и мрачни моменти от началото на миналия век със забавната и неподправена гледна точка на Славе, оформяйки една трагикомедия, както самият автор определи книгата си по време на нейното представяне на Пролетния базар на книгата в НДК.

Аз не присъствах на представянето, не бях чела и „Възвишение“ или каквото и да било друго от Русков, така че отворих „Чамкория“, без да знам в какво се впускам. Четенето й напомняше пътуване, до голяма степен заради начина, по който се развива действието – в първа глава пътниците се качват в омнибуса от София, в последната – слизат в Чамкория. През това време читателите следват необуздания ум на бае Славе, който ги превежда през Преврата на 9 юни 1923 г., атентата срещу цар Борис III в Арабаконак, атентата в църквата „Св. Неделя“ и още множество елементи от политическия пъзел в България през 20-те години на XX век. Припомняме си кои са били силните на деня по онова време, какви задкулисни интриги и слухове са се разнасяли сред обществеността, какви са били похватите на медиите и политиците.

Междувременно авторът не пропуска да ни запознае и с героя си. Прескачайки от едно историческо събитие в друго, предприемчивият Славе ни разказва и своите патила и важни уроци, които е усвоил, докато се е борил да изхранва „т.нар. си семейство”. Повествованието е поднесено с интересен диалект, който няма как да не ви разсмее. Тук е моментът да отбележа, че диалектът в „Чамкория“ е много по-близък до нас, до съвременния говор, и много по-лесен за четене и разбиране от този във „Възвишение“.

Винаги съм имала афинитет към историята и ми беше интересно да надникна в този етап от миналото на България, колкото и кървав и мрачен да е бил. Още по-интересни обаче ми бяха размислите на героя, възгледите му за света, мъдростите, които е извлякъл през годините. От Механото е получил средно образование, от живота – висше и определено има на какво да научи и нас!

Но точно когато си се посмял от сърце и ти е станало леко на душата, тонът на книгата рязко се променя. Славе продължава стоически да се опитва да запази присъствие на духа и да гледа на нещата откъм положителната им страна, но ситуациите, в които се озовава по стечение на обстоятелствата, са твърде мрачни, за да бъдат подминати, без да оставят отпечатък както у него, така и у читателя. Героят все по-често се впуска в по-дълбоки и философски размишления за кръговрата на живота и мястото на обикновения човек в него, а атмосферата остава такава и във втория том.

Когато чета роман, базиран на исторически събития, и се докосна до жестоката страна на миналото, започвам да си мисля „това се е случвало наистина”, „това са го правили наистина”, „това се случва и сега”. И точно заради подобни отрезвяващи гласчета често посягам към исторически романи или антиутопии. Дните се нижат, изпълнени и с добро, и с лошо, и лесно може да се поддадем на изкушението да си живеем в собствения щастлив свят и да игнорираме останалите. Някои злини обаче не трябва да забравяме толкова лесно, защото рискуваме да ги повторим.

Надали Русков е писал книгата с намерение да ми напомни точно това. По време на представянето й, в отговор на въпрос от публиката, той каза, че „провокацията за написването на книгата“ е една снимка, която открил случайно и можем да видим върху корицата на книгата. Снимката предизвикала в ума му интересен монолог, който родил интересен герой и в последствие около него се оформил цял роман.

Може би поради факта, че вдъхновението за книгата е снимка, един от най-силните моменти, по мое мнение, е именно абзацът, в който Славе разглежда стара фотография и размишлява за хората, живели преди него:

Гледат те. Тези хора от миналото. В некакъв смисъл ти си тук благодарение на тех. Какво че направиш? Какво че направиш за тех? (…) Ти си този далечен непознат, който те гледат с доверие и сякаш с надежда. (…) За тех ти си самото бъдеще и те се обръщат към него с надежда, че бъдещето ще е по-добро, по-добро от тех и от техното време.

Докато четях този откъс, не можех да се отърся от усещането, че хората от нашето минало наистина ни гледат отнякъде с надежда за едно по-добро бъдеще. Ние също често търсим разковничето някъде напред във времето, уповаваме се на онова по-светло, по-щастливо „утре“, носим надеждата в себе си. Книги като „Чамкория“ обаче ни напомнят, че носим и отговорност – както към предшествениците си, вложили цялата си вяра в нас, така и към наследниците си, защото единствено ние имаме власт над това, което се случва днес.

Не пропускайте и ревютата ни за „Възвишение“ тук и тукОще отзиви за „Чамкория“ пък можете да прочетете в „Книголандия“ и „Пеперуда на карфица„.

[ + ]